Джон Апдайк - Заека се завръща

— Нередно? Какво е нередното, Хари? Всеки знае, че хората се чукат. Нали така сме се появили всички. Кога ще пораснеш, поне малко?

— Все пак да влезем като на парад, докато слънцето още пече…

— Кажи му, че съм ти жена. Кажи му, че сме преуморени. Всъщност това си е самата истина. Не съм спала повече от два часа нощес.

— Не предпочиташ ли да идем у нашите? Нелсън ще се върне след час.

— Именно. Кой е по-важен за теб, аз или Нелсън?

— Нелсън.

— Нелсън или майка ти?

— Майка ми.

— Ти си болен.

— Ето едно място. Харесва ли ти?

Табелата гласи: „Мотел — сигурно убежище“, а лентите, опънати под нея, твърдят:

ДВОЙНИ ЛЕГЛА

САМО ЦВЕТНИ ТЕЛЕВИЗОРИ

ДУШ И ВАНА

ТЕЛЕФОНИ

МАСАЖОР „МАДЖИК ФИНГЪРС“

Неонов знак, ПРАЗНИ СТАИ жужи в убито червено. Рецепцията е малък тухлен затвор; има празен басейн със зелена дъска за скачане над него. Покрай дългата тухлена фасада, мрачно разчупена от входовете, вече паркират няколко коли, сякаш се хранят, метални говеда край яслите. Дженис казва:

— Изглежда ми претъпкан.

— Точно това ми харесва — казва Заека. — Може да ни вземат.

Но докато го казва, вече са подминали. Дженис пита:

— Сериозно, никога ли не си го правил преди?

Той й отговаря:

— Явно съм живял кротичко.

— Е, късно е вече — казва тя — за мотела.

— Мога да обърна.

— Тогава ще се падне от другата страна на магистралата.

— Страх ли те е?

— От какво?

— От мен. — С бясна скорост Заека завива в паркинга на някакъв магазин за градинско оборудване, хвърляйки чакъл набива спирачки в последния момент, преди да се вреже в насрещното движение, пресича двойната линия и се отправя обратно в посоката, от която дойдоха. Дженис казва:

— Ако искаш да се убиеш, давай, но не убивай и мен, тъкмо започна да ми харесва да живея.

— Твърде късно е — казва й той. — След още някоя година ще си баба.

— Не и с теб зад волана.

Отново пресичат двойната линия и безопасно паркират. Табелата ПРАЗНИ СТАИ продължава да жужи. Изключва двигателя. Включва лоста на позиция „Паркиране“. Слънцето блести върху застиналия асфалт.

— Не може просто да си седиш тук — съска Дженис.

Той излиза от колата. Въздух. Балончета етър, чисто притеснение, се хлъзгат по краката му. В малката кабинка има някакъв мъж заедно с автомата за вафли и стойката за ключовете с черни етикетчета. Има влажна вчесана сребърна коса, тънка като връв вратовръзка със закопчалка във формата на подкова, и хрема. Слагайки регистрационната бланка пред Хари, той потупва напуканите си ноздри със синя кърпа.

— Име и адрес, и номер на колата — казва той. Говори с носов западняшки акцент.

— Жена ми и аз сме направо смазани — казва Заека, без да са го питали.

Ушите му горят, червенината плъзва надолу, чувства потника си мокър, сърцето му подръпва ръката му, когато се опитва да напише г-н и г-жа Харолд Енгстръм. Адрес? Естествено, трябва да излъже. Той пише с трепереща ръка, „Виста Кресънт“ 26, „Пен Вилас“. Непрекъснато му препращат рекламни боклуци и сметки от този адрес. Чудесна служба, пощата. Сложиш ли нещо в една от онези кутии следва сортиране от чувал в чувал и най-накрая, пльос, пада през правилния процеп сред милиони такива процепи. Цяло чудо, че действа. Онези млади пънкари революционерчета, тях трябва да ги сложат да оправят пощата, в дъжд и поледица, и в тъмнината на нощта. Мъжът с тясната вратовръзка се обляга върху бюрото си от формика, докато мислите на Заека препускат, а ръката му трепери.

— Номерът на колата, това е важното — миролюбиво провлачва той. — Покажете ми куфар или платете предварително.

— Без майтап, тя ми е жена.

— Явно заминавате на сватбено пътешествие направо от гимназията.

— А, това ли. — Заека поглежда надолу към спортното си млечно зелено на цвят яке на отбора на Маунт Джъдж и се бори срещу пълзящото повторно изчервяване. — Не съм го носил от не знам колко години.

— Изглежда почти по мярка — казва мъжът, почуквайки по празното място за регистрационния номер на колата. — Аз не бързам, щом вие не бързате — казва.

Хари отива до големия прозорец на малката къщурка, поглежда номера на колата и прави знак на Дженис да покаже куфара. Той повдига нагоре-надолу въображаем куфар за дръжката, но тя не разбира. Дженис седи в техния фалкон, размазана и неясна от отраженията на стъклото. Той разиграва разопаковане; рисува правоъгълник във въздуха; възкликва:

— Божичко, колко е тъпа! — Най-накрая тя разбира, пресяга се отзад и вдига чантата, така че да се види през пластовете стъкло между тях. Мъжът кима; Хари записва номера на колата (U20-692) върху картончето и получава ключ с номер (17).