Джон Апдайк - Заека се завръща

— Там отзад — казва мъжът — по-тихо е, далече от шосето.

— Не ми пука дали е тихо или не, просто ще спим — казва Заека; с ключа в ръка той избухва в разговорливост. — Откъде си, Тексас? Бях разпределен там от казармата веднъж, Форт Ларсън, близо до Лъбок.

Мъжът слага картончето в стойката, поглежда през долната половина на бифокалните си очила и цъква с език.

— Ходил ли си някога до Санта Фе?

— Тц. Никога. Съжалявам, че не съм.

— Ето това е моята идея за гооотино място — казва му мъжът.

— Бих искал да отида някой ден. Наистина бих искал. Вероятно никога няма да стане, обаче.

— Не говорете така, млад мъжага като вас, и сладката ви малка дама.

— Не съм толкова млад.

— Млааад си — разсеяно настоява мъжът и това е толкова мило от негова страна, това и фактът, че му подава ключа, хората като цяло са толкова мили, че когато Хари се прибира обратно в колата, Дженис го пита за какво се хили.

— И защо се забави толкова?

— Говорехме си за Санта Фе. Посъветва ни да отидем.

Вратата с номер 17 се отваря към учудващо дълга стая, тясна, но дълга. Килимът е лилав, на квадрати, които нарушават усещането за плътност, като във фоайето на киносалон. Нереален свят. Банята е в отдалечения край, стените й са от розови циментови блокчета, изкуствени океански вълнички се опитват да ги разкрасят. Две двойни легла гледат към телевизора в другия край на тясната стая. Заека сваля обувките си, включва телевизора и сяда върху едно легло. На екрана се появява ивица светлина, увеличава се, изскача от диагонално потрепващите ленти и се превръща в „Среща с непознат“. Едно цветнокожо момиче от Филаделфия се опитва да реши кой от трима мъже да я изведе на среща; единият мъж е черен, другият е бял, третият е жълт. Цветовете са такива, че китаецът изглежда оранжев, а цветнокожото момиче синкаво. Образът е двоен, така че когато тя се засмива се виждат страшно много зъби. Дженис го изключва. Като него, и тя е по чорапи. Те са крадци. Той протестира:

— Хей. Това беше интересно. Тя не можеше да ги види зад оня параван, така че ще трябва да познае по гласовете им какъв цвят са. Ако въобще й пука.

— Ти вече си си уредил среща — казва му Дженис.

— Трябва да си вземем цветен телевизор, професионалният футбол е много по-готин.

— Кои сме тези ние?

— О! — аз и татко и Нелсън и мама. И Мим.

— Защо не се преместиш на онова легло?

— Ти си имаш легло. Ето там.

Стои права, здраво стъпила върху мокета, без чорапогащник, с хубавите си глезени. Тъмната й вълнена пола е точно толкова къса, че да разкрива коленете й. Кокалести са. Хубави. Тя пита:

— Какво е това, отказ ли?

— Че кой съм аз да ти отказвам? Най-готиното маце на Айзенхауер авеню.

— Не съм убедена, че те харесвам вече.

— Не знаех, че губя чак толкова.

— Хайде. Мърдай.

Тя хвърля старото си жълто-кафяво плато от груб вълнен плат върху пластмасовия стол под списъка с правилата на мотела и разрешителното от пожарната. Объркването е потъмнило очите й, обърнати към него. Тя смъква пуловера и когато се навежда, за да разкопчае полата, костите на раменете й бързо проблясват в издължени бразди, като бутната купчинка монети. Колебае се, останала само по комбинезон.

— Ще влезеш ли под завивките?

— Бихме могли — казва Заека, но чувства тялото си като в онзи момент, когато смъква температура, и нервите потъват навътре като вадички вода в пясък. Не може да започне да извършва енергичните движения, които се изискват: да свали дрехите си, да извърви дългия път до банята. Добре ще е да се измие, в случай че реши да му направи свирка. Ами ако свърши твърде бързо, тогава ще се върнат обратно там, където винаги са били. Много по-безопасно е да си лежи тук и да й се наслаждава, както е по комбинезон; имал е късмет да си избере дребна жена, те се запазват по-дълго от едрите. Изглеждаше по-възрастна от двайсет, когато беше на двайсет, но сега не изглежда много по-възрастна оттогава, поне, както е ядосана в момента, черното на очите й е оживяло.

— Можеш да дойдеш, но не очаквай нищо. Все още съм твърде смачкан. — Напоследък е загубил способността да мастурбира; нищо не го възбужда, нито дори образът на негърка със зърна като връхчета на шпилка и тиква — фенер вместо глава.

— Вярвам ти — казва Дженис. — От мен също не очаквай нищо. Просто не искам да се провиквам между леглата.

С героично усилие Заека се измъква от леглото и извървява дължината на килима до банята. Връщайки се гол, той държи дрехите си пред себе си, и се вмъква в леглото като в окоп, все едно че го преследват. Чувства се сякаш го бомбардират. Дженис му се струва слаба, чужда, хладна като змия, как веднага потръпва плътно до него; от шока върху кожата му му се докихва. Тя се извинява: