Джон Апдайк - Заека се завръща

Мама държи телефона до леглото си; на долния етаж Заека го чува да звъни, след това чува, че спира, но минава известно време, преди тя да успее да го накара да разбере, че позвъняването е за него. Вече не може да повиши глас и издава нещо като скимтене, но има бастун — стряскащ възлест клон, който баща му донесе един ден от магазина на Армията на Спасението в Брюър. Тя чука по пода, докато не привлече нечие внимание, нагоре по стълбите. Доста е смешна, когато го върти и почуква.

— Цял живот — казва. — Съм искала точно това. Бастун.

Той чува как телефонът звънва два пъти, а после почукването на бастуна бавно достига съзнанието му; чисти с прахосмукачка килима във всекидневната, опитвайки се да изсмуче част от застоялостта. В стаята на Мама миризмата е по-силна, извратената жизненост на разлагането. Някъде е чел, че това, което усещаме като миризма, са всъщност миниатюрни частици от самото нещо, които гъделичкат някаква част в носа, като фин дим. Всичко си има собствен облак, този на цветето е по-голям от този на камъка, този на умиращ човек е по-голям от нашия.

Мама казва:

— За теб.

Възглавниците, на които е подпряна, са се плъзнали надолу и тя се е наклонила. Той я изправя, и тъй като думата „Дженис“ започва със звук, който е труден за мускулите на гърлото й, със закъснение разбира кой е.

Замръзва, както е посегнал към телефона.

— Не искам да говоря с нея.

— Защо. Не.

— Добре, добре. — Смущава се, че трябва да говори оттук, гласът на Дженис изпълва ухото му, докато Мама и нейното омачкано легло изпълват периферното му зрение. Пръстите й с посинели кокалчета се сгъват и разгъват; очите й, отворени твърде широко, са се втренчили в него с безпомощно изражение, сините ириси, обрамчени с тънко бяло кръгче като изсмукан ментов бонбон „Лайфсейвър“. — Сега пък какво? — казва той на Дженис.

— Можеш поне да не бъдеш груб от самото начало — казва тя.

— Добре, ще стана груб по-нататък. Нека позная. Обаждаш се да ми кажеш, че най-после си намерила адвокат.

Дженис се разсмива. Отдавна не е чувал смеха й, стеснителен звук, който се опитва да се спре по средата, като рязко дръпнато йо-йо.

— Още не съм. Това ли чакаш? — Сега е по-трудно да я тормози.

— Не знам какво чакам.

— Майка ти там ли е? Или си долу?

— Да. Горе.

— Така звучиш, Хари — Хари там ли си?

— Естествено. Къде другаде?

— Искаш ли да се срещнем някъде? — Тя бърза да постави разговора на делова основа. — Онези от застрахователното дружество непрекъснато ми се обаждат в работата, казват, че не си попълнил нито един от формулярите. Казват, че е време да вземем някои решения. За къщата имам предвид. Татко вече се опитва да я продаде вместо нас.

— Типично.

— А и за Нелсън.

— Нямаш място за него. Ти и твоят мазник.

Майка му извръща поглед, шокирана; изучава ръцете си и с усилие на волята спира безпомощното им треперене. Дженис рязко е поела дъх. Днес не може да я изкара от равновесие.

— Хари, това е другото. Изнесох се. Всичко е решено, всичко е наред. Искам да кажа, по този въпрос. Между мен и Чарли. Обаждам се от улица „Джоузеф“. Прекарах последните две нощи тук. Хари?

— Слушам те. Тук съм. Какво си помисли — че ще избягам?

— И преди си го правил. Говорих с Пеги по телефона вчера. Тя и Оли са се събрали отново и той бил чул, че си заминал за някакъв друг щат, някакъв вестник в Балтимор те бил назначил.

— Къде такъв късмет.

— И Пеги каза, че въобще не те е чувала. Май е обидена.

— Защо пък ще бъде обидена?

— Тя ми каза защо.

— Е да. Точно в неин стил. Хей. Много приятно си бъбрим, ама имаш ли нещо конкретно, което искаш да ми кажеш? Искаш Нелсън да дойде да живее у Спрингърови, това ли е? Предполагам, че така ще е по-добре, той… — За малко да признае, че момчето е нещастно, но майка му слуша и това би я наранило. Като се има предвид състоянието й, този път наистина се бе постарала по отношение на Нелсън.

Дженис пита:

— Искаш ли да ме видиш? Тоест, ще ти дойде ли твърде много да ме гледаш?

И той се разсмива, собственият му смях звучи чуждо в ушите му.

— Може и да ми дойде — казва той, имайки предвид, че може и да не му дойде.

— Добре, хайде тогава — казва тя. — Искаш ли да дойдеш тук? Или аз да дойда там? — Разбира мълчанието му правилно и додава: — По-добре на трето място. Може да е глупаво, но какво ще кажеш за къщата в „Пен Вилас“? Не можем да влезем, но трябва да я огледаме и да решим какво ще правим; искам да кажа, някой предлага да я купи, от банката говориха с татко оня ден.