Джон Апдайк - Заека се завръща

Събужда се. Завесите на прозореца са сребърни. Луната е студен камък, виснал над Маунт Джъдж. Леглото не е неговото, след това се сеща, че това е нейното легло от… Откога? Юли, като че беше? Поради някаква причина тя спи с Чарли от лявата си страна; Хари винаги й спеше отдясно. Светещите стрелки на електронния будилник от неговата страна на леглото сочат, че минава два. Чарли спи с лице, обърнато нагоре към лунната светлина. Тя докосва бузата му — студена е. Той е мъртъв. Решава, че явно сънува.

След това клепачите му премигват, като че ли от докосването й. Очните му ябълки на бледата студена светлина сякаш са невиждащи, без зеници. Лунната светлина проблясва в капчица вода в далечния ъгъл на отдалеченото му око. Той пропъшква и Дженис осъзнава, че това го е събудило. Звук, който не издава по собствена воля, а който се откъсва от някакъв тежък притискащ го механизъм дълбоко в гърдите му. Виждайки, че се е изправила на лакът и го гледа, той казва:

— Здравей, тигърче. Иисусе как боли.

— Какво те боли, любов моя? Къде? — Дъхът й се втурва през гърлото толкова бързо, че го прогаря. Цялото пространство в стаята, от ъглите към центъра, й се струва като от кристал, едно нейно погрешно движение и ще се пръсне.

— Тук. — Той, като че ли иска да й покаже, но не може да помръдне ръце. След това тялото му се раздвижва, извива се нагоре, сякаш дърпано от нещо невидимо извън него. Тя оглежда стаята за безмълвното присъствие на това, което го измъчва, и отново вижда дантелените завеси на щампи от преплетени медальони на фона на синята светлина от уличната лампа, откроени от отразеното синьо на бюрото, в което се оглеждат квадратните празни силуети на лели, чичовци и племенници в рамки. Отново пъшкане и болезнено извиване на тялото: риба, пронизана в сърцето с харпун.

— Чарли. Има ли някакво хапче?

Той изтласква думите през зъби:

— Малки, бели. Горният рафт. Шкафът в банята.

Претъпканата стая се надига и приижда заедно с паниката й. Подът се люлее под босите й крака; нощницата, която бе облякла след срамната сцена, която бе разиграла, сърдито жули парещата й кожа. Вратата в банята заяжда. Едната страна на рамката я удря по рамото, силно. Не може да намери шнурчето на лампата, ръката й замахва в тъмнината; след това го уцелва и отскача от допира, докато чака то да завърши маха си в тъмнината, Чарли изпъшква отново, най-ужасното пъшкане до този момент, най-тежкото. Шнурчето намира пръстите й и тя го дръпва; светлината се хвърля върху очите й, усеща как се присвиват толкова бързо, че я заболява, но въпреки това не губи време да примигва, взирайки се за малките бели хапчета. В шкафчето се натъква на богатството на един болен човек. Всичките хапчета са бели. Не, едните са аспирин; други са жълти и прозрачни, от онези капсули, дето съдържат стотина малки бомби, експлодиращи, за да се борят със сенната хрема. Ето тези трябва да са; въпреки че малкото шишенце няма етикет, особената пластмасова запушалка изглежда някак значима. Върху всяко хапче има ситни червени букви, но тя няма време да ги разчете, ръцете й треперят твърде силно, тези трябва да са; накланя шишенцето в дланта си и пет хапчета се търкулват навън, не, шест, и тя се чуди защо губи време да ги брои и се опитва да плъзне няколко обратно през миниатюрното кръгло гърло, но цялото й тяло пулсира толкова силно, че ставите й са се схванали, за да го задържат в едно цяло. Търси чаша и не вижда никаква, така че взима някаква квадратна капачка и много глупаво оставя водата от кранчето да тече, за да се изстуди. Намокря дланта си, когато го затваря, и хапчетата в нея се навлажняват и омекват, и цапат сбръчканата кожа, която ги обгръща. Трябва да държи всичко, хапчетата и капачката на шишето в една ръка, за да затвори вратата на банята с другата, да затвори светлината далече от Чарли. Той болезнено повдига едрата си глава на няколко сантиметра от възглавницата, разглежда размекващите се в ръката й хапчета и успява да промълви:

— Не тези. Малки бели.

Прави гримаса, сякаш ще се разсмее. Главата му потъва обратно. Мускулите на врата му се стягат. Звукът, който издава, сега е с една октава по-висок, като на жена. Дженис вижда, че няма време да се връща и да търси отново, звукът е прекалено висок. Вижда, че вече са отвъд помощта на лекарствата; сега са само дух, трябва да извърши чудо. Усеща тялото си натежало като олово върху костите си, сеща се как Хари й бе казвал, че има смъртоносно докосване. Но някакъв натиск отзад, като яка зад главата й, я навежда напред с пронизителен вик, висок като неговия, и тя се притиска в тялото му, което толкова често се бе притискало в нейното, той се е превърнал в бездна, толкова огромна, че тя може да я запълни с дивата си любов. Опитва със силата на волята си да накара сърцето си да премине през стената от кости и да отдаде ритъма си на неговото. Той скърца със зъби: