Джон Апдайк - Заека се завръща

Когато тази весела негърска богиня отказва да се изявява във фантазиите му достатъчно живо, той се опитва да си представи Бейб. По време на краткия си престой Мим небрежно му беше подхвърлила, в края на разказа му, че е трябвало да преспи с Бейб. Всичко е било нагласено, а и той подсъзнателно е искал точно това. Но във въображението му Бейб има студени като слонова кост кокалести пръсти и той не може да намери мека вдлъбнатина в тялото й — корава е като черупка. Бръчките по лицето й са се спекли от мъдрост, която го кара да губи силата си. Има по-голям късмет, когато си представя цял филм, в който той самият не участва, извиквайки във въображението си други двама герои — Ставрос и Мим. Как ли са го правели? Представя си как бялото й торнадо пердаши нагоре по „Айзенхауер“ и спира пред номер 1204. Двамата излизат, белите врати безшумно се затварят, те влизат вътре, качват се, Мим е първа. Тя дори не се обръща за една встъпителна целувка, а направо бързо се съблича. Застава насред обедната светлина, гъвкава и небрежна, краката й се допират в коленете, гърдите й с хлътнали зърна и грапави ареоли (тайно беше виждал гърдите й) са по момичешки недоразвити. Не е кърмила дете. Ставрос се съблича по-бавно, по-вяло, пази сърцето си, внимателно сгъва панталоните си, за да не развали ръба им за после, когато ще се върне във фирмата. Гърбът му е космат, с тъмни къдрави косъмчета по раменете. Пенисът му е дебел и обсипан с вени, тромав, но безотказно се надига под опитното дразнене на Мим. Той чува как мъдрите им гласове стихват, представя си как следобедните облаци хвърлят сянка върху лицата на гръцката фамилия от снимките върху украсените с дантелени покривчици масички; представя си как възлестият пенис на мъжа, с колоната от мускули от долната страна, е погълнат от влагалището на Мим, обрамчено от косми с цвят на плъх (отдолу не е медно руса); вижда как алчните й пръсти без пръстени притискат топките му още по-навътре, в ненаситната й разчекната путка; и самият той свършва. В пубертета Заека изживяваше свършването като космически полет, чувстваше се изстискан и в безтегловност, но сега то е просто едно обикновено освобождаване на яростта, няколко приглушени викове в безопасния чаршаф, като камъни, хвърлени към закован прозорец. В последвалата тишина Заека долавя някакво трептене, дълбоки музикални вибрации, които бавно разпознава като касетофона на босоногата двойка в съседство, в другата половина от къщата.

Една нощ, докато пречистеното му тяло се носи ослушвайки се, Джил влиза, навежда се над него и го погалва. Той обръща глава да целуне бедрото й, и тя изчезва. Но тя го беше събудила, събудило го беше присъствието й и през тази пролука в смъртта й са се изгубили хиляди подробности; къдрици коса, погледи и изражения, слабият й разтреперан глас, който се извисяваше, докато дрънкаше на китарата. Малките подробности в характера й, които леко го отблъскваха, разстоянието между зъбите й, бледите й крака и най-вече изсъхналата й, сипкава уста, непраната бяла рокля, която непрекъснато носеше, сега се връщат и се превръщат в част от спомените му. Връщат се и моментите, когато тя се сливаше с лунната светлина върху леглото, младото й тяло се учеше да чувства, нервните й окончания още бяха свити като връхчетата на папрат през пролетта, зелена, с твърдост, която го отблъскваше, но тя нямаше вина, нейният дар беше прекалено млад да бъде отдаден. Тъжното й лице се връща, за да го нарани. Дъщерна загриженост, която я беше помолил да крие. Защо? Беше се оттеглил в протеста си и не искаше тя да го вика. Не беше готов, беше оскърбен. Нека Черния Иисус я вземе; той беше приел вярата на коравосърдечието; милиарди путки и само една е негова. Опитва се да си представи нещо, което навремето беше толкова красиво, Джил и Скийтър, както веднъж наистина ги бе видял на суровата светлина на лампата, но сега във въображението си. Заека става да се присъедини към тях, да бъде техен баща и любовник, и те се разтичат като мастило върху хартията, извъртайки се да се докоснат за секунда върху пресата. ДЖИЛ ОТНОВО СВЪРШВА. Енгстръм долавя присъствието. Тя пак диша над него, докато лежи в детското си легло, но този път той не прави грешката да обърне лице, а внимателно повдига ръка, за да докосне краищата на косата й, там, където сигурно се поклащат. Щом се събужда и открива ръката си да виси във въздуха, той заплаква; тъгата се надига в него от изгорелия му стомах, пресъхналото гърло, опърлените очи; той е заслепен от слепия й дъщерен млад взор към него, търсещ нещо повече от подслон, и оставя петна по чаршафите, които няма нужда да се бършат, защото на сутринта няма да се виждат. И въпреки това, тя беше тук, усеща самото й присъствие, самия й дъх. Трябва да каже на Нелсън на сутринта. И той се отпуска след това сънено решение, и в унеса си оставя стаята да бъде свързана към локомотива и повлечена на запад към пустинята, където е Мим сега.