Джон Апдайк - Заека се завръща

— Присъствието на Мим вкъщи определено радва татко. — Но по време на мълчанието му, майка му е заспала, главата й се е търкулнала върху възглавницата, а кървавочервените й ноздри контрастират с калъфката.

Той слиза долу и си прави сандвич с фъстъчено масло. Сипва си чаша мляко. Усеща цялата къща така балансирана, че сякаш стъпките му могат да разтърсят майка му и да я катурнат в трапа. Отива в мазето и намира старата си баскетболна топка, и, което е още по-голямо чудо, помпа с иглата, все още завинтена в дюзата. Нещата остават верни в своята неустойчивост. Кошът все още виси на стената на гаража, но обръчът е ръждясал от годините и болтовете са се разхлабили, така че първите удари накланят ръба му настрани. Въпреки това той продължава да подскача наоколо и усещанията му се връщат. Нагоре и леко, нагоре и леко. Представи си, че топката просто пада зад ръба, забрави, че това е кръг. Денят е сив и светлината е подходящо равна. Представя си, че го дават по телевизията; странно как човек може да предвиди само по извивката на телата на професионалните играчи по телевизията дали ще уцелят коша. Мим излиза от къщата и се запътва към него по задните стъпала и циментовата пътечка. Облечена е в обикновено черно сако с широки четвъртити ревери и черна пола до коленете. Един грък би харесал дрехите й. Класическа вдовица. Пита я:

— Ново ли ти е?

— Купих си го от „Кролс“. Доста са изостанали с модата на крайбрежието, но официалните им дрехи са на половин цена.

— С приятелчето Час ли беше?

Мим оставя чантата си на земята, сваля белите си ръкавици и му прави знак за топката. Когато бяха в гимназията я биеше на двайсет и едно с по десет точки. Като момиче имаше кокалести колене и беше доста бърза по атлетика. Можеше да постигне нещо, ако той вече не беше пожънал цялата слава.

— И с приятелката Дженис, също — казва тя и хвърля топката. Не уцелва, но за малко.

Той й я подхвърля пак:

— По-голяма извивка — казва й. — Къде се видя с Джен?

— Тя ни проследи до ресторанта.

— Скарахте ли се?

— Всъщност не. Всички пихме мартинита и рицина 37 37 Вид гръцко вино. — Б.пр. и бая се понапихме. Вече проявява голяма самоирония, което е нещо ново — тежко гримираните й очи примигват към коша. — Каза, че иска да си наеме апартамент отделно от Чарли, за да може да си вземе Нелсън. — Този удар уцелва сглобката, разтърсва болтовете и ги разхлабва още повече.

— Ще се боря с нея за това.

— Не се нервирай. Няма да се стигне до това.

— А, така ли? Ти да не си госпожица Знам-всичко?

— Поне се опитвам.

Още един удар. Когато подхвърля мръсната топка във въздуха гърдите й повдигат черните ревери. Започнало е да ръми. Ако имаше мрежа, топката щеше да я разлюлее.

— Как тогава си чукала Ставрос, след като Дженис е била там?

— Изпратихме я да си ходи при татко.

Искаше въпросът му да прозвучи грубо, а не да получи отговор.

— Горката Дженис — казва. — Как ли се чувства, че е изместена?

— Казах й да не се притеснява. Утре отлитам. Чарли знае това, тя също.

— Мим. Не можеш. Толкова скоро. Ами те? — и той посочва къщата. От задната страна тя изглежда висока като жилищен блок, разнебитената унила задна част от дъски не си пасва със стабилната й улична фасада. — Ще им разбиеш сърцата.

— Те разбират. Моят живот не е тук, а там.

— Там не те чака нищо друго, освен шепа възбудени хулигани и голяма вероятност да пипнеш някоя венерическа болест.

— О, ние сме чисти. Не съм ли ти казвала? Всички са маниаци на тема чистота.

— Да бе. Мим. Кажи ми нещо друго. Не ти ли писва да се чукаш? Искам да кажа… — и за да покаже, че я пита сериозно, а не за да я нагруби, добавя — предполагам, че ти омръзва.

Тя разбира и е по сестрински откровена:

— Всъщност не. Не ми омръзва. Като момиче си мислех, че в един момент на човек му писва, но сега като жена виждам, че не е така. Просто това правим. Това правят хората. Това е вид връзка. Разбира се, случвало ми се е, но дори тогава има нещо мило. Хората искат да са мили, не си ли забелязал? Поне не искат да са гадни, но човек трябва да намери начин да ги избави от това. Трябва да им помогне.

Очите й, уловени в примката на грима, навън на открито изглеждат по-млади, отколкото имат право да бъдат.

— Ами, добре — тихо казва той.

Иска да хване ръката й, да получи помощ. Веднъж, когато бяха малки, се беше изплашил, че Мим ще падне в каменоломната, ако пусне ръката й. Беше я пуснал и тя беше паднала, а сега му казва, че всичко е наред, че всичко трябва да пада. Тя се засмива и продължава: