Джон Апдайк - Заека се завръща

— Шшшт!

На излизане лампите са светнати и трима хулигани така оглеждат Мим, че Заека им показва среден пръст. Примигвайки на улицата, мама казва:

— Беше хубав. Но Фани наистина беше. Много грозна. Но стилна. И този гангстер. Тя винаги е знаела, че Ник Арнстайн е гангстер. Всички. Го знаеха.

— Браво на нея — казва Мим.

— Не я провалят гангстерите тази държава — казва баща му. — Ако питате мене, провалят я индустриалците. С огромните капитали. Мелонови и Дюпон, тях трябва да вкараме в затвора.

Заека му казва:

— Не ставай радикален, татко.

— Изобщо не съм радикален — уверява го старият мъж. — За да си радикален, трябва да си богат.

Облачният понеделник е първият ден, в който Хари не е на работа. Събужда се в седем, но баща му отива на работа сам. Нелсън тръгва с него: още ходи на училище в Западен Брюър и сменя автобуса на „Уайзър“. Мим излиза около единайсет часа, без да казва къде отива. Заека преглежда обявите за работа в брюърския „Стандарт“. Счетоводител. Административен работник. Чирак бояджия. Механик. Барман. Светът е пълен с работа, въпреки Депресията на Никсън. Той прехвърля обявите за застрахователни агенти, програмисти и търговци, и прелиства на хумористичния раздел. По дяволите този Апартамент 3-Г: има чувството, че живее с тези момичета от години, кога най-накрая ще ги види без дрехи? Художникът продължава да го дразни с разголени рамене в банята, боси крака на преден план, чатала им се пада точно на ръба на страницата, едва може да зърне разкопчаните презрамки на сутиените им. Започва да пресмята: след двумесечната заплата от „Верити“ той има право на трийсет и седем седмици социални помощи и после може да живее от пенсията на баща си. Сега вече все едно умираш безкрайно — не ти позволяват да умреш напълно, поддържат те чрез кръвопреливане, иначе ще се превърнеш в срам за тях. Той прехвърля бракоразводния раздел, но не вижда името си и се качва горе при майка си.

Тя е седнала изправена в леглото, ръцете й са притихнали върху покривката, наследство от собствената й майка. Телевизорът също е притихнал. Мама втренчено гледа кленовете през прозореца. Листата им са окапали и светлината в стаята е ярка. Тъжната миризма е по-доловима: застоял въздух, примесен с ментовия аромат на лекарства. За да й спестят ходенето до тоалетната в другия край на коридора, те са й оставили нощно гърне до радиатора. Той тежко се тръшва в леглото й, за да върне малко тръпка в живота й. Бледите й замъглени очи се разширяват, устните й се раздвижват, но произвеждат само слюнка.

— Какво става? — високо я пита Хари. — Как я караш?

— Кошмари — изтърсва тя. — Лекарството ми прави нещо. На системата.

— Както и паркинсоновата болест — това не предизвиква никаква реакция. Опитва пак: — Чувала ли си се с Джулия Арндт? И онази, как й беше името, Мами Келог? Не идват ли да те виждат?

— Надживях. Любопитството им.

— Не ти ли липсват клюките им?

— Мисля, че. Се изплашиха. Когато всичко се оказа вярно.

Опитва с нещо друго:

— Разкажи ми някой сън.

— Чоплех си струпеите. По цялото тяло. Разчоплих един и под. Него имаше червеи, както. Когато обърнеш някой камък.

— Брей. Напълно достатъчно да те държи будна. Харесва ли ти, че Мим си е тук?

— Да.

— Пълна е с енергия, нали?

— Опитва се да бъде. Весела.

— По-скоро бих казал, че е корава като камък.

— Сантиметър по сантиметър — казва майка му.

— Какво?

— Това беше по. Една детска програма. Ърл ми пуска телевизора и ме кара да го гледам. Сантиметър по сантиметър.

— И какво? Продължавай.

— Животът е като хомот. Метър по метър. Животът е тежък.

Той се засмива с разбиране, подрусвайки леглото:

— Къде мислиш, че сгреших?

— Кой казва, че. Си сгрешил?

— Мамо. Нямам къща, нямам жена, нямам работа. Детето ми ме мрази. Сестра ми казва, че съм абсурден.

— Ти просто. Порастваш.

— Мим казва, че не съм научил никакви правила.

— Не ти се е налагало.

— Ха. Ако светът беше почтен, нямаше да има нужда от тези правила.

Тя няма готов отговор на това. Той поглежда през прозореца й. Едно време — годината, след като напусна, дори пет години след това — тази обикновена улица, със старомодната си висока част, плочките по тротоара, разкъртени от корените на кленовете, крепежните стени от пясъчник и парапетите от боядисано желязо и двуфамилните къщи с тухлени фасади, чиито облицовки имитираха сив камък, въодушевяваха Заека с магията на самото си съществуване. Тези прости повърхности бяха станали свидетели на живота му, тази чаша беше съдържала кръвта му; тук беше центърът на Вселената, всяко кленово семенце беше по-важно от галактиките. Но вече не. „Джексън Роуд“ му изглежда като обикновена улица. Милиони подобни американски улици съдържат милиони животи, позволяват им да се процеждат и нито забелязват това, нито тъгуват, просто се оставят на разрухата и дори не страдат за собствената си преходност, а вместо това гримасничат на разрушения стадион със същите неприветливи фасади, надживели всички техни свидетели. Колкото и неизменно да си общува майка му с тези кленове — мъглявите змиевидни клони са се сраснали с прозорците й като самите им рамки — те няма да задържат съдбата й нито за миг, нито пък, ако през утрешния ден най-накрая ги отсекат, за да разширят „Джексън Роуд“, нейният взор, който ги беше запечатал в съзнанието й, щеше да възпре изчезването им. Приливът на свежата светлина ще изтрие дори спомена й за тях. Времето е природната ни сила, а не сгрешил нашественик. Колко глупаво, бяха му нужни трийсет и шест години, за да почне да вярва в това. Заека отвръща поглед от прозореца и казва, за да каже нещо: