Джон Апдайк - Заека се завръща

— Ами, бях болногледачка на тази машина, но сега пенсионираха машината. Бях болногледачка на Дженис, но тя се оправи и напусна.

— Ами, върни си я.

— Няма смисъл. После бях болногледачка на Нелсън, а сега той ме мрази, защото оставих Джил да умре.

— Тя сама се остави да умре. Като говорим за това, ето кое харесвам у тези деца — опитват се да я убият. Дори самите те да се убият по този начин.

— Какво да убият?

— Нежността. Сексът, любовта, аз-а, мене. Вярвай ми, нямам приятели под трийсет години. Потискат я с дрога. Ще се прочистят изцяло. Като, ох, хлебарки. Само така можеш да оцелееш в пустинята. Да се превърнеш в хлебарка. Прекалено късно е за теб, вече е късно и за мен, но когато тези хлапета намерят начина, нищо няма да може да ги убие. Ще живеят от отрова.

Мим се изправя, той също. Въпреки че винаги е била високо момиче и сега женствеността и гримът са я направили още по-висока, челото й стига до брадичката му. Той я целува по челото. Тя повдига лице за още една целувка, клепачите й с цвят на тиня са затворени. Отпуснатата уста на татко под изсечения нос на мама. Казва й:

— Ти си щастлива мацка — и млясва сухата й буза. Парфюмирана козметика. Усмивката в бузите й побутва устните му. Тя е той, само комбинацията е разместена.

Тя го прегръща странично, потупвайки сланинките около кръста му.

— Още ставам — признава Мим. — Не съм фукла като Хари Енгстръм, но още ставам, по свой начин — и тя го прегръща по-силно. Свързани така те отиват до основата на стълбите, за да се качат горе и да утешат родителите си.

На следващия ден, четвъртък, когато Хари и баща му се връщат вкъщи, Мим е събрала мама и Нелсън около кухненската маса и тримата пият чай и се смеят.

— Татко — казва Нелсън. За първи път от неделя сутринта той казва нещо без баща му да го е заговорил. — Знаеш ли, че леля Мим е работила в Дисниленд? Имитирай Ейбрахам Линкълн, моля те, направи го пак.

Мим става. Днес е облечена в къса сива плетена рокля, в черните чорапи краката й изглеждат кльощави и с щръкнали колене, точно както когато беше момиче. Тя се поклаща като пред катедра, изважда въображаем лист хартия уж от джоба на сакото си, задържа го с трепереща ръка малко под равнището, от което би чела, ако очите й виждаха. Гласът й излиза от гърлото като записан на стържеща лента:

— Преди няколко години…

Нелсън се залива от смях, но зорките му очи се стрелват към баща му за част от секундата, за да види какво мисли той. Заека се засмива, а баща му издава одобрително ръмжене. Дори мама разбира — озадаченият й глупав поглед придобива изцъклен, забавен вид. Смехът й напомня на Заека за смеха на дете, което се смее не на шегата, а само за да е в тон с останалите, да бъде равен сред тях. За да поддържа смеха, Мим поднася още две чаши и чинийки с потрепващи насечени движения на кукла с естествени размери, олюлява се, кима, слага едната чашка не в чинийката, а на главата на Нелсън и дори сипва малко топла вода на масата, за да ги развесели още повече. Горещата вода потича към лакътя на майка му.

— Престани, ще я опариш — казва Заека и сграбчва Мим.

Той се стряска от допира с кожата й, която сякаш за номера е станала като пластмасова, нечовешка, кожа, която би застанала във всяка форма, която й придадеш. Изплашен, той я разтърсва леко и тя отново се превръща в човек, в оправната му сестра, започва да бърше, размахвайки полата си от масата до печката, грижи се за тях.

— Каква работа вършеше за Дисни, Мим?

— Бях облечена в колониални дрехи и водех посетителите пред едно копие на Маунт Вернън. — Тя се покланя и с преигран хармоничен жест на двете си ръце посочва старата газова печка със зацапани котлони и модерно прозорче на вратичката на фурната.

— Самият бааща нашата страна — обяснява тя със сладък, звънлив, идиотски глас — никога не е бил бааща .

— Мим, виждала ли си Дисни лично? — пита баща му.

Мим продължава театъра.

— Браачното му ложе, което виждаме пред нас, е сто шейсет и пет сантиметра на широчина и два и двайсет от табла до табла — огромно легло за онези дни, когато повечето джентълмени не са били по-високи от тигани. Ето — и тя грабва една мухобойка от изпоцапаната стена — виждате един тиган.

— Ако ме питате мене — казва баща му на себе си, след като не е получил отговор на въпроса си — точно Дисни спаси страната да не се предаде на червените по време на Депресията, а не Франклин Рузвелт.

— Малките дупчици — обяснява Мим с мухобойка в ръка — са направени, за да позволяват на топлината да излиза, така че на баащата на нацията да не му става студено, когато си ляга с възлюбената си Марта. Това… — Мим посочва с две ръце календара на „Верити Прес“ на стената, който е разгърнат на месец октомври и оттам се хили тиква за Хелоуин — е Марта.