Джон Апдайк - Заека се завръща

Баща му е запленен от този навик, стои като вцепенен. Заека я пита:

— Как ти се струва мама?

— Добре. За умиращ човек.

— С всичкия си ли ти се стори?

— Доста. Човекът, който не ми се струва с всичкия си, си ти. Тя ми каза какви ги вършиш. Напоследък.

— Хари имаше доста тежък период напоследък — намесва се баща му, кимайки, като че ли да се хване за това въртящо се колело, за ослепителната си дъщеря. — Днес във „Вериги“, представяш ли си, го съкратиха. Оставиха мен и съкратиха човек в разцвета на силите си. Отдавна го очаквах, но не исках аз да съм този, който ще му каже, това си е тяхна работа, нека те да си му кажат, копелета, човекът им дава живота си, а те му отговарят с ритник в задника.

Мим затваря очи, позволява някакво отегчение да премине през лицето й и казва:

— Татко, чудесно е да се видим. Но не искаш ли да отидеш да погледнеш мама за минутка? Може да иска да я заведеш до тоалетната, аз я питах дали й се ходи, но тя още се срамува от мен.

Баща му послушно се надига, но все пак остава очаквателно приведен, в желанието си да омаловажи нейната рязкост:

— Вие двамата си имате свой собствен език. Двамата с Мери направо ви се чудехме, казвах й: „Не съм виждал брат и сестра, които да са по-близки от Хари и Мириам“. Родителите, които познавахме, ни казваха, сещате се, как се биели децата им, а ние не разбирахме за какво ни говорят, никога не ви бяхме виждали да се биете. Кълна се в Господ, никога не сме ви чували да си крещите. Много момчета на шестгодишна възраст, на колкото беше ти, когато Мим се роди, щяха да ревнуват, нали знаете, свикнали са да получават всичко дотогава, но не и Хари. Още от самото начало, от първото лято, можехме да те оставяме сама с него, оставяхме ви сами вкъщи и двамата с Мери ходехме на кино. По онова време единственият начин да се отърсиш от проблемите беше да отидеш на кино. — Той примигва, тършува в спомените си за правилната нишка. — Кълна се в Бога, имахме късмет — и после разваля нещата като казва, — когато виждаш какви неща се случват на хората. — И се качва горе; сълзите му проблясват, щом се обръща с лице към крушката на площадката на стълбището, преди внимателно да продължи.

Имали ли са някога собствен език? Заека не може да си спомни, просто си спомня, че двамата са били тук заедно, в тази къща, сезон след сезон, учебна година след учебна година, тръгвайки от „Джексън Роуд“ в атмосферата на празник след празник, Хелоуин, Денят на благодарността, Коледа, Свети Валентин, Великден, в миризмите и усещането на един друг спортен сезон, футбол, баскетбол, бягане; след това той се изнася, а Мим се превръща в малка думичка в писмата на майка му; после той се връща от армията и открива, че тя е пораснала, стои пред огледалото готова за момчетата, може би дори е имала няколко, боядисала е косата си и носи халки на ушите; след това Дженис го отмъкна; после и двамата си тръгнаха и къщата се изпразни от младия живот; а сега и двамата отново са тук. Димът от цигарата изглежда е това, от което стаята има нужда, имала е нужда от дълго време, за да пропъди миризмата на стари мебели и болест. Той седи на табуретката, накланя се напред и се протяга към нея:

— Дай да си дръпна.

— Не ги ли беше отказал?

— Преди години. Не гълтам. Освен ако не е трева.

— Трева, вече! Ударил си го на живот. — Тя рови из чантата си, голяма ярка чанта на кръпки, която подхожда на панталоните й, и му подхвърля една цигара. Ментолова, със засукан филтър. Смъртта лесно може да се излъже. Ако църквите не успеят, то филтърът ще свърши работата.

Той казва:

— Не знам какво правя.

— И аз така мисля. Мама ми говори цял час. А откакто е болна, това е доста говорене.

— Тя беше страхотна жена. Но нямаше къде да се изяви.

— И там, където се изявяваш ти, по-добре ли е?

— Свързано е с по-малко фантазии.

— Не знам, струваш ми се доста фантастичен.

— Благодаря.

— Какво ти каза? Мама?

— Нищо, което да не знаеш, освен че Дженис й се обажда често.

— Знам. Обаждала й се е няколко пъти от неделя, не мога да понасям да си говоря с нея.

— И защо?

— Прекалено е дива. Не говори смислено. Казва, че ще поиска развод, но така и не го прави, твърди, че ще ме съди, че съм изгорил къщата й, а аз й казвам, че съм изгорил само мойта половина. После казва, че ще дойде да си вземе Нелсън, но не идва, а така ми се ще да го направи.

— Как се чувстваш от това, че е толкова дива?

— Мисля, че почва да полудява. Сигурно пие като смок.

Мим се обръща в профил, за да изгаси цигарата си в чинийката, която служи за пепелник.