Джон Апдайк - Заека се завръща

Докато крачат по „Джексън Роуд“, двамата с баща му виждат една непозната кола, паркирана пред номер 303 — бяло торнадо с оранжево-сини регистрационни номера от Ню Йорк. Баща му забързва крачка.

— Това е Мим — и наистина това е тя. Тя е на горния етаж и стои на площадката на стълбището, докато минават под полукръглото прозорче с матирано стъкло; после слиза и застава до тях в мрачното преддверие. Това е Мим. И все пак не е тя. Заека не я е виждал от години.

— Здрасти — казва Мим и сухо целува баща си по бузата. Никога не са били по нежностите, дори когато децата бяха малки. Кани се да целуне брат си по същия начин, разсеяно, но той я прегръща, иска да усети стотиците мъже, които са я прегръщали преди него, тази негова сестра, чиито пелени беше сменял, и която го държеше за палеца, когато през неделните дни се разхождаха до каменната кариера, и която веднъж беше възкликнала: „О, обичам те“, докато се пързаляше с него, а кънките й свистяха по тъмния гладък лед, а улиците бяха като восъчни от все още падащия сняг. Объркана от прегръдката му, Мим го целува отново, още една малка целувка по същата буза и след това решително отблъсква ръцете му. Компетентна е в това. Изглежда слаба, нито грам в повече, цялата женственост; сигурно е от плуването в хотелските басейни. Късното лягане изяжда тлъстините, а плуването доизглажда останалото. Изглежда сякаш няма никакъв грим и червило, освен по очите, които са нечовешки, египетски, потопени в паунско синьо и лилаво, не само очертани, а пресъздадени отново, с натежали мигли, които той очаква да залепнат, когато мига. Тези невероятно добре замаскирани очи предават всичкото изражение на устните й; всяка лека усмивка, сардонична извивка, внимателно цупене и внезапна широка усмивка следват предишното изражение толкова бързо, че Хари си представя как някаква закодирана лента, която се вкарва в главата й, произвежда бързо като електронни образи, тази гама от изражения. Навремето имаше криви зъби, но сега си ги е оправила. Носът й, единственият й недостатък, който й попречи да отиде на екрана и който вероятно й попречи да стане известна, все още е дълъг, с изсечения хрущял на върха, точно като носа на майка му, но сега, когато Мим е на трийсет, и никога няма да е красавица от екрана, това сякаш вече не изглежда като недостатък. Всъщност я прави различна от останалите и й придава, между паунските очи и начупената като на актриса устна, някаква снизходителна непретенциозност. А това, решава Заека, допълнително кара мъжете да я харесват, въпреки че сега сигурно излиза с разни лигльовци от баровете, а не със сърцеразбивачи, които си търсят ледени красавици за показ. Дрехите й, по модата на шейсетте, са като на клоун: разкроени панталони на хоризонтални райета, които изглеждат като ушити от три вида лен, блуза на тънки ивици, която щеше да прилича на мъжка, ако не бяха бухналите ръкави, обувки, които по форма и цвят му напомнят за човката на Доналд Дък, и халки на ушите с диаметър седем сантиметра. Дори в гимназията Мим харесваше големи обеци, тогава с тях приличаше на циганка или на арабка, а сега с този тен, приличаше на италианка или еврейка от Маями. Разкошната й коса е боядисана в медно русо, но това не го отблъсква, не е била с естествения си цвят още от гимназията, онзи мек кафяв цвят, за който веднъж беше казала, докато той се облягаше на рамката на вратата й и я гледаше как се оглежда в огледалото: „Като протестантски плъх“.

Баща й не знае какво да прави с ръцете си и я докосва, закача палтото си, повежда я към мрачната всекидневна.

— Кога пристигна? Направо от Западния Бряг ли? Направо от Айдъл уайлд ли долетя, сега летят без почивка, нали?

— Татко, вече не се казва Айдъл уайлд. Кацнах преди няколко дни, трябваше да свърша някои неща в Ню Йорк, преди да дойда. Джърси направо ти спира дъха, щом отминеш петролните танкери. Всичко е още толкова зелено.

— Откъде взе колата, Мим? От „Херц“ ли я нае? — измитите очи на стария мъж искрят пред предизвикателството й, пред смелостта й пред живота.

Мим въздъхва:

— Един мъж ми я даде назаем.

Тя сяда на ракитения люлеещ се стол и вдига крака на онази възглавничка, която като дете Заека веднъж си беше представил, че е пълна с долари, които ще решат всичките им проблеми. Видението му се беше сторило толкова реално, че беше проверил; зашитото място, където я беше срязал, още си личеше. Пълнежът беше някаква тъкан, по-мъртва и от слама.

Мим си пали цигара. Държи я точно в средата на устата си, издиша две пера от дим, смръщва се от вдишания пушек от кибритената клечка.