Джон Апдайк - Заека се завръща

Току-що го беше казал. Очаква ги смъртта на майка му. Автобус №16А се клатушка, полюшва, мирише на изгорели газове. По пътя към Маунт Джъдж в тази посока има по-малко негри, отколкото към Западен Брюър. Заека сяда до пътечката. Баща му, седнал до прозореца, изведнъж се изхрачва и се изплюва. Размазаната му слюнка се стича по мръсното стъкло.

— По дяволите, но това ме изгаря — обяснява той и Заека вижда, че минават покрай църквата, голямата Презвитерианска църква на ъгъла на „Уайзър“ и „Парк“. На стълбите са се скупчили няколко жени, облечени в палта, двама млади мъже с якички, монахини и ученици, които носят табели и незапалени свещи и протестират срещу войната. Днес е Денят на Мораториума. — Никога не съм харесвал Хитрия Дик — обяснява баща му, — но нещастният хитрец наистина се опитва да направи нещо тук, да ни измъкне преди покривът да се е срутил, а тези свещеници са толкова късогледи, че не могат да видят зад олтара и организират подобни паради, които само ни убеждават, че малките жълти комунисти там ни побеждават. Ако бях на мястото на Никсън, щях да наложа на църквите такива данъци, че свят да им се извие, и така щях да облекча бремето на обикновения човечец. Тая църква в Бостън сигурно струва сто милиона.

— Татко, те само искат убийствата да спрат.

— И тебе са те хванали, нали? Убиването не е най-лошото нещо. По-добре да стиснеш ръката на убиец, отколкото на предател.

Толкова много страст сега, когато той не чувства нищо, удивлява Хари, кара го да се чувства предпазен, уютно. Завръщането вкъщи се беше превърнало в негово избавление. Онази позната миризма на мухъл от мокета, същата прегръдка на топъл въздух, когато отвореше вратата на килера, същите тесни стълби, разсъхнали се от отлива на времето, водещи от всекидневната с разклатения парапет, който непрекъснато трябваше да бъде заковаван, същата покрита с бяла покривка маса с четирите протрити места, където сядаха да ядат. Отново си беше възвърнал апетита към храните от детството си: бананови резенчета с овесени ядки, захаросани понички, които сега вече се продаваха в кутии с целофанови прозорчета, вместо в хартиени пликове, и сурови моркови, и какао вечер. Спи до късно и се налага да го будят за работа; в „Пен Вилас“, в къщата, където Дженис така и не довърши пердетата, слънчевите лъчи винаги го събуждаха пръв. Тук в Маунт Джъдж познатият мрак го обгръщаше. Деформираното лице и говор на майка му, които го разстройваха, когато идваше да я види, бързо му станаха привични. Беше оцеляла през всичките тези години, през които той отсъстваше, заедно със същата половина на небето, която го запечатваше като сянката на килера отзад, две тежки половинки. Като дете той се промъкваше под циментовите стълби и слушаше дъжда. Барабаненето сякаш нежно дълбаеше дупки в съзнанието му и смесваше звука с рязкото тракане и провлечените крачки на майка му, която работеше в кухнята. Учудващо, но тя все още успяваше да работи в кухнята. Твърдеше, че завръщането на Хари вкъщи й действа по-добре от сто таблетки успокоително.

Единственият смущаващ елемент, нов и отказващ да бъде асимилиран, е Нелсън. Намусен, тъжен, странно едър и недодялан, изтегнат на дивана от ракита, с лице обляно от светлината на телевизора и спомените. Никой не знае как точно да се държи с него. Той не е Хари, той е по-тъжен, отколкото Хари някога е бил, и въпреки това очаква привилегиите и задоволяването на нуждите си точно като Хари. В избелелите сенки на слабо осветената половина на къщата на „Джексън Роуд“ Енгстръмови непрекъснато се стряскат от неблагодарното присъствие на Нелсън и непрекъснато го губят. „Къде е Нели?“, „Къде се дяна това дете?“, „Детето горе ли е или е тук?“ са въпроси, които останалите трима често си задават. Нелсън седи във временната си стая — старата стая на Мим — и с часове слуша намалена до шепот поп-рок-фолк музика. Пропуска храненията, без да дава обяснение и без да се извинява, и си прави албум с изрезки от брюърските вестници, в които пише за пожара. Заека откри албума му вчера, докато тършуваше из стаята на момчето. Около изрезките то беше нарисувало с цветни флумастери знаци на мира, Тао — кръстове, музикални ноти и откачени дъги — онези спираловидни драсканици, които хората свързваха с лудост, преди да станат модерни. Там имаше и две полароидни снимки на развалините; Били ги беше направил в понеделник с фотоапарата, който баща му му беше подарил. Снимките, пожълтели и с извити краища, показват полуизгорялата им къща, изгорялата половина, тъмна като сянка, но със запазени очертания, изяжда неизгорялата половина, гвоздеите на гаража са извити като кибритени клечки в пепелник. Докато гледа снимките, Заека долавя миризмата на пепел. Миризмата е истинска, а не спомен. В килера на Нелсън той открива овъглената китара. Ето защо не можа да я намери в гаража, когато я търсеше, за да я даде на майката на Джил. Тя вече се беше върнала в Кънектикът, нека бедното дете си я пази. Баща му не може да го достигне и живее с него в къщата на родителите си като негов отчужден, прекалено голям брат.