Джон Апдайк - Заека се завръща

— Той я обичаше. Всички я обичахме.

— Всички сте я използвали.

— В известен смисъл.

— А във вашия случай — странна точност като на председателка на заседание, която се опитва да държи нещата под контрол, гласните са загрубели от цигари и уиски, изхабени от ежедневните вечерни коктейли — като конкубина?

Той отгатна значението на думата.

— Никога не съм я насилвал — отговори. — Аз имах къща и храна. Тя имаше само себе си. Дадохме си това, което имахме.

— Ти си чудовище. — Всяка дума е прекалено отчетлива, изречението е стояло в мислите й и сега беше някак изкривено и не пасваше.

— Добре, сигурно — отстъпва той, отказвайки да я пусне да излети, да позволи на затворената й ярост да отлети от лицето й и да се разпищи.

Вторият баща се прокашля и премества тежестта си, приготвяйки се да се засрами. Хари усеща вътрешностите си увиснали и прозрачни, като преди мач. Той си подхожда с тази лъскава жена, както никога не си беше подхождал с Джил. Джил беше прекалено стара за него, прекалено мъдра, защото беше родена много по-късно. Това малко кученце, като оставим настрани парите и стържещия й глас на председателка, беше от неговото поколение и той можеше да разбере какво иска. Искаше да стои далече и от неприятностите. Искаше да се забавлява и да не бъде обвинявана. И накрая не искаше да се извинява пред небесната комисия. Точно в този момент искаше да укроти хищното чудо, което беше отчуждило дъщеря й и я беше погубило. Госпожа Олдридж беше докоснала бузите си с младежки жест и после тежко отпусна ръце край бедрата си.

— Съжалявам — каза. — Винаги има… определени обстоятелства. Исках да ви попитам дали са останали някакви… спомени.

— Спомени? — Отново си представи почернели кости, части от зъби, разтопени гривни. Спомни си за гривните, които носеха момичетата в гимназията, верижки с малки табелки с имената им — Дорийн, Маргарет, Мери Ан.

— Братята й ме питаха за… някакъв спомен…

Братя? Беше му споменала. Трима. Единият на възрастта на Нелсън.

Госпожа Олдридж пристъпи напред, объркана, с надеждата да бъде полезна:

— Имаше една кола.

— Те продадоха колата — каза Заека, прекалено високо. — Караше я без масло и двигателят блокира и тя я продаде на безценица.

Високият му глас я стресна. Той още се възмущаваше за тази кола. Тя отстъпи крачка назад, протестирайки:

— Тя обичаше тази кола.

Не обичаше колата, не обичаше нищо, което ние бихме обичали, искаше да каже Заека на госпожа Олдридж, но може би тя знаеше повече от него, била е там, когато Джил беше видяла колата за първи път, нова и бяла, подарък от баща й. Най-накрая Заека се сети за един „спомен“.

— Намерих нещо — каза той на госпожа Олдридж — китарата й. Доста е обгоряла, но…

— Китарата й — повтори жената, свеждайки поглед, а кръглото й лице се изчерви, вероятно от това, че беше забравила, че дъщеря й свири на китара. Мъжът се приближи да я успокои, безсъдържателен като мъжете по рекламите, с безупречно палто със сгъната червено-кафява кърпичка в предния джоб. — Нямам нищо — изскимтя тя. — Тя дори не ми остави бележка, когато си тръгна.

Гласът й се бе отърсил от привлекателната си грубост, станал беше висок и безпомощен, превърнал се бе в гласа на Джил, който го умолява: „Прегърни ме, помогни ми, аз съм едно нищо, всичко се разпада“.

Хари се извърна, за да не я гледа. Началникът му каза, докато го извеждаше от стаята:

— Богата кучка, ако беше предложила на момичето поне една причина да си остане вкъщи, сега щеше да е живо. Виждам такива неща всяка седмица. Всичките ни грешни ходове се връщат. Внимавай, Енгстръм, и се пази.

Грижовно потупване по ръката, като че ли началникът му беше треньор, и Заека беше изпратен обратно в света.

— Татко, какво ще кажеш за едно бързо?

— Не днес, Хари, не днес. Вкъщи имаме изненада за теб. Мим си идва.

— Сигурен ли си?

Чакат Мим от месеци, тя непрекъснато им праща пощенски картички, винаги с някой нов хотел.

— М-да. Тази сутрин се е обадила на майка ти от Ню Йорк, говорих с нея на обяд. Трябваше да ти кажа, но ти имаш толкова много грижи, че си казах, я по-добре да ти го спестя. Всичко се случва накуп, това е мистериозната истина. Вцепеняваме се и Господ ни оставя да приемем нещата, ето как работи милосърдието му. Губиш жена си, губиш къщата си, губиш работата си. Мим се прибира в деня, в който майка ти не можа да мигне от кошмари, бас ловя, че цял ден е чистила долу, въпреки че това може да я убие. Чудя се какво ли още ни очаква.