Джон Апдайк - Заека се завръща

— Кога си тръгвам?

Паяшек казва:

— Ще получиш две заплати плюс бонусите, които си събрал, но новата преса пристига тази седмица, по-скоро, отколкото очаквахме. В днешни дни всичко се движи по-бързо.

— Освен мене — казва Заека и си тръгва.

В осветената част на работилницата баща му се извърта от машината си и въпросително му прави знак. Заека кима, показва знака с палци надолу. Докато крачат по „Пайн стрийт“ след работа, като призраци на суровия въздух, след като цял ден са били потопени във флуоресцентната светлина вътре, баща му казва:

— Отдавна го очаквам, началниците на „Верити“ имат съвсем нова концепция, един от синовете на партньорите се е върнал от някакво бизнес училище и главата му е пълна с разни тъпи идеи. Викам на Паяшек: „Защо ме държите, остава ми по-малко от година до пенсия?“, а той ми вика: „Точно по тая причина“. Викам му: „Защо не ме съкратите и не сложите Хари на мое място?“, а той вика: „По същата причина“. Той самият умира от страх, естествено. Цялата икономика умира от страх. Никсън се готви да стане новият Хувър, онези пиленца от мораториума ще се молят Л. Б. Дж. да се върне преди Хитрия Дик да е приключил с изстискването на банковите им сметки.

Напоследък баща му говори повече от всякога, като че ли за да разсейва Хари; вкопчил се е в него като в здрав разум. Последните три дни бяха ужасни. През цялата неделя, без изобщо да мигне, той караше напред-назад с фюрито на Пеги през Брюър между Маунт Джъдж и „Пен Вилас“, през блъсканицата на парада по случай Деня на Колумб. Едноцветната идилия на ранното утро, Скийтър, който се смалява и заприличва на кафява точка сред кафявите полета, се превърна в четирицветен кошмар от маршова музика, пулсираща умора, босоноги момичета, въртящи се светкавици; многоцветни барабанчета, които сякаш жигосваха празния обтегнат стомах на Хари, коли, спрени в страничните улички, пускане на кораба „Рицарите на Колумб“, маршируващи ветерани, американски знамена. Когато не се блъскаше сред това чудовищно празненство, той се ровеше в топлата пепел и пренасяше безполезните изпоцапани и пропити с вода мебели, заедно с овъглената китара до гаража от задната страна на къщата на „Джексън Роуд“. Не откри никакъв портфейл до дивана, нито пък черната чанта в дрешника. Тоалетката на Джил беше стояла покрай стената, от която бяха останали само овъглени греди, но въпреки това той разрови пепелта за остатъци от шестстотинте долара. Когато се върна, на „Джексън Роуд“ го чакаха застрахователните агенти и шерифът на община „Фърнис“, дребен стар човек с бузи като ябълки, тиранти и мека филцова шапка, който най-вече искаше да се увери, че невъзможността му да присъства на пожара по никакъв начин не може да бъде използвана срещу него. Беше доста глух и всеки път, когато някой в стаята проговореше, той се обръщаше и оживено грачеше.

— Да запишем и това! Искам нищо да не остане скрито, всичко да бъде записано.

Най-неприятното беше, че Хари трябваше да говори по телефона с майката на Джил.

Полицията й беше съобщила за случилото се и тонът й се колебаеше между любезно любопитство за това как Джил е отишла да живее в къщата му и тъжна ярост, която търсеше тавана, като птица, затворена в клетката на недоумението.

— Тя живееше при мен, да, още отпреди Деня на труда — каза й Заека по телефона на долния етаж, в мрачната всекидневна, която миришеше на мебелочистител и лекарствата на майка му. — Преди това се мотаеше из Брюър с някаква тълпа негри, които се събираха в един ресторант, който го затвориха. Реших, че ще е по-добре при мен, отколкото с тях.

— Но полицията каза, че наистина е имало някакъв негър.

— Да. Беше неин приятел. Той идваше и си отиваше. — Всеки път, когато му се налагаше да разказва историята, той омаловажаваше ролята на Скийтър. Отначало започна като скри, че го е закарал на север онази сутрин и накрая младият негър се превърна в спомените му в нещо малко по-съществено от сянка на стол. — Полицаите твърдят, че вероятно той е запалил пожара, но аз съм сигурен, че не е той.

— Откъде сте сигурен?

— Просто съм сигурен. Вижте, госпожо…

— Олдридж — и точно това, споменаването на името на втория й съпруг я кара да заплаче.

Той говори през сълзите й:

— Вижте, трудно ми е да разговарям точно сега, ужасно съм уморен, детето ми е в съседната стая, може би бих могъл да ви обясня, ако си поговорим лично…

Тя яростно избухва:

— Да ми обясните? Можете ли да ми обясните как да я съживя?