Джон Апдайк - Заека се завръща

— Как можа да я оставиш да умре? — пита.

— Човече, ако искаш да си говорим за вина, трябва да се върнем стотици години назад.

— Тогава не съм бил там. Но ти си бил там снощи.

— Бях в лоша позиция.

Главата на Хари е олекнала от липсата на сън; съзнава, че не трябва да взима решения.

— Виж какво ще ти кажа. Ще те закарам на десет мили на юг, и ти продължаваш оттам.

— Това не е достатъчно, човече, но приемам. Има обаче една пречка. Ние братята й викаме хляб.

— Току-що получи шестстотин долара от колата.

— Портфейлът ми остана до дивана, всичко беше в него, нали?

— Ами черният куфар в дрешника?

— Значи си тършувал, а?

— Може би имам около трийсет долара — казва Заека. — Ще ти ги дам. Няма да споменавам на ченгетата, че съм те закарал и тогава ще сме квит. Както каза, писнало ти е от тази държава.

— Ще се върна — обещава Скийтър. — Облян в слава.

— Когато се върнеш, не ме намесвай.

Милите летят. Минават покрай един хълм, няколко скупчени кирпичени къщички, фабрика за цимент, табела, сочеща към естествена пещера, друга с огромна снимка на брадат мъж. Скийтър казва с един от другите си гласове, този, който най-много прилича на гласа на бял човек и следователно звучи в ушите на Заека най-човешки:

— Малкият приятел как прие смъртта на Джил?

— Както би предположил.

— Сърцето му е разбито, нали?

— Точно така.

— Кажи му, че светът е пълен с путки.

— Ще го оставя сам да го разбере.

Стигат до един завой, където два тесни пътя се срещат на слънчевата светлина. В далечината, на едно окосено и изгорено поле, кирпичена къща, боядисана в бяло, изпуска дим. Дървена стрелка на пресечката сочи „Галилий“. Иначе можеха да са навсякъде. Димът на самолет зацапва небето. Пенсилвания мълчаливо се простира на юг, в зеленикавокафяви краски. Суха каменна тръба минава под пътя, пътният знак представлява ръждясал варел с изтрити букви. Заека изпразва портфейла си в розовата длан на Скийтър и преглъща желанието си да се извини, че няма повече. Чуди се какво е редно да направи. Целувката на Юда? Почти не са се докосвали от онази нощ, когато се сборичкаха и Хари победи. Протяга ръка, за да се сбогува. Скийтър я изучава, като че ли ще му каже бъдещето като Бейб, взима я с двете си гладки тесни ръце, обръща я с месестите розови гънки нагоре, замисля се и тържествено се изплюва в средата. Слюнката му е топла като кожата, Хари разбира какво е станало, понеже вижда изпълнената с балончета, подобни на малки слънца, слюнка. Решава да приеме този жест като благословия и избърсва длан в панталоните си. Скийтър му казва:

— Така и не можах да разбера гледната ти точка.

— Вероятно няма такава — идва отговорът.

— Просто чакаш словото, нали? — кудкудяка Скийтър.

Когато се смее, нещо в горната му устна е различно от устните на белите мъже, в средата й се надига подутина като мек шев, който напомня на Заека за тънката кожичка, придържаща главичката на пениса му към ствола. Докато Хари дава назад с фюрито на Пеги в тясната пресечка, младият негър изчаква до насипа, покрит с кафяви стъбла на плевели. В огледалото за задно виждане Скийтър изглежда странно на това място, слива се е околността, въпреки очилата и козята брадичка; с увиснали празни ръце сред полята и стърнищата, където враните се настаняват, ровят и кълват класовете.

Полковник Едуин Е. Олдрин — Младши:

Сега ви чувам. Насам към мен. Право надолу, малко на ваше ляво. Има достатъчно място. Добре сте се подредили. Малко към мен. Надолу. Добре. Сега ви виждам ясно. Прихващате първия ъгъл. Кой ъгъл? Добре, движете се. Обърнете се наляво. Добре, сега ви виждам ясно. Изравнили сте се с платформата. Сложете левия си крак малко надясно. Добре, така е добре. По-наляво. Добре.

Нийл Армстронг:

Добре, Хюстън, на верандата съм.

Заека е при машината. Пръстите му потрепват, матриците силно тракат, разтопеното олово успокоително вдига пара до него.

Полицията в Западен Брюър продължава да събира показанията на съседи във връзка с мистериозния пожар, който унищожи красивата къща на г-н и г-жа Харолд Енгстръм.

Гостенката в дома, мил Джис

Гостенката в дома мис Джил Пендълтън, 18, от Стонингтън, Кънектикът, починала от задушаване и изгаряния. Опитите за спасяването й от страна на храбрите пожарникари се оказали безуспешни.

Мис Пендълтън е обявена за мъртва при пристигането й в Хомеопатичната Сестра на милосърдието.