Джон Апдайк - Заека се завръща

— Това твоята къща ли е?

— Моята е.

— Имаш ли къде да отидеш?

— Предполагам.

— Мъртвата твоя любима ли беше?

— Не точно.

— Това е добре. Успокой се, млади приятелю. Застраховката ще покрие по-голямата част.

— Имам ли застраховка?

— Имаше ли ипотека?

Заека кима, спомняйки си малката, гладка банкова книжка, представяйки си как гори.

— Значи имаш и застраховка. Колкото и да проклинаме банките, те си се грижат за тяхното, човек не може да изненада проклетите евреи.

Присъствието на този мъж започва да му се струва странно. От месеци нищо не му се е струвало толкова странно, колкото присъствието на този мъж. Заека го пита:

— Колко време ще останеш тук?

— Смяната ми свършва в осем.

— Защо си тук?

— Противопожарни процедури. Предотвратяваме плячкосването. — Двамата замислено поглеждат към заспалите къщи и студени морави на „Пен Вилас“. Докато гледат, далечна аларма се включва и някаква бледа лампа надлежно светва. Въпреки това, тези дни навсякъде се краде. Старецът го пита: — Имаш ли нещо ценно, което искаш да си вземеш? — Заека не се помръдва. — Най-добре иди да се наспиш, млади човече.

— Ами ти? — пита Заека.

— Човек на моята възраст няма нужда от много спане. Съвсем скоро ще спя достатъчно дълго. И без това още от малък обичам спокойствието на тези часове. Баща ми винаги беше на крак, беше голям пияница и си лягаше късно, спукваше ме от бой, ако се размърдам рано сутрин. Така свикнах да се измъквам рано, още преди птиците. И без това ми плащат двойна надница за работа на открито на тази смяна. И невинаги я отчитат, ако надвишиш определена граница, няма да получиш социална осигуровка. Убиват те нежно, това е новата политика.

Заека става, тялото го боли; болката се надига от прасците му през чатала и корема, до гърдите му и извън тялото му. Демонът го напуска. Дим и мъгла се надигат. Приближава се към входната врата. Подгизнала от вода, насечена, тя не поддава. Старецът му казва:

— Мое задължение е да не допускам до това място никакви хора. Сам си носиш отговорност за всякакви вреди, които си причиниш.

— Нали току-що ми каза да си взема ценните вещи.

— Само ти казвам, че ти си поемаш отговорността. Аз си обръщам гърба. Не викай за помощ, ако пропаднеш или те удари ток. Що се отнася до мен, ти изобщо не си тук. Ни чул, ни видял, така правя аз.

— И аз така правя. — Вратата се отваря под натиска му. Натрошените стъкла от вътрешната страна оформят бели дъги по пода на коридора. Очите му се насълзяват от дима и миризмата. Къщата е топла, сякаш говори на себе си; тихо шумолене и пукане се надига като рояк от лявата му страна, стихващи шумове капят от овъглените греди и се надигат от подгизналите черни отломки на мястото, където е бил подът. Металната рамка на леглото е пропаднала в кухнята. От дясната му страна всекидневната е мрачна, но не е разрушена. Сребърните нишки на стола проблясват през киселинната мъгла на дима; зеленият екран на телевизора очаква да бъде включен. Замисля се дали да не го вземе, той е единственият предмет, който може да се продаде тук, но се отказва, прекалено тежък е за носене. Може да пропадне през пода, а подобни телевизори се продават навсякъде. Веднъж Дженис беше казала, че трябва да пускат телевизори в джунглата вместо бомби, ефектът ще е същият. Тогава си беше помислил, че идеята е прекалено умна за нея, дори по това време Ставрос говореше чрез нея.

Винаги беше харесвала тази глупава масичка. Спомня си как в началото на брака им тя приклякваше пред нея, и я мажеше с масло от ленено семе с къси, изпълнени с желание движения, и той се възбуждаше само като я гледаше. Хваща масата под ръка и като открива колко е лека, изскубва лампата от контакта и взима и нея. Крадците и застрахователните агенти могат да вземат останалото. Миризмата на дим никога не може да се измирише. Като миризмата на проваления живот. Спомня си зимните прозорци, как ги мажеше с препарат от четирите страни и не може да повярва, че животът му се е въртял около такива дребни неща. Къщата му се изплъзва. Свободен е. Дългите оранжеви лъчи на слънцето, което сега грее от срещуположната страна на тази, когато двамата с Нелсън дойдоха тук преди една дълга нощ, се провират между ниските непознати къщи, докато крачи по „Виста Кресент“ с масата и лампата под ръка. Фюрито на Пеги е единствената кола, паркирана до тротоара, като лодка с цвят на сива патица, която отливът е изхвърлил. Той отваря вратата, дърпа седалката напред, за да сложи масичката отзад, и вижда някой там. Негър. Заспал.