Джон Апдайк - Заека се завръща

— Какво, по дяволите? — пита Заека.

Скийтър се събужда, не може да фокусира и опипва пода за очилата си.

— Приятелю — казва, поглеждайки през стъклените кръгове. Африканската му прическа е сплескана от едната страна като скапан плод. — Сам си, нали?

— Да. — От малката кола го лъхва силната миризма, която сутрин изпълваше всекидневната, придаваше й животински мирис, силната сладникава миризма на съня.

— Кога се съмна?

— Току-що. Около шест часа е. Откога си тук?

— Откакто ви видях да пристигате с малкия приятел. Обадих ти се от една кабинка на „Уайзър“ и после изчаках да видя кога ще дойдеш. Колата не беше твоята, но те познах по главата, нали? Промъкнах се през задните дворове и влязох вътре, след като паркира. Старата теория за шипковия храст, нали? По дяволите, заспал съм. Хей, влизай в колата, човече, нахлува студен въздух.

Заека влиза и сяда на шофьорската седалка, слуша, без да обръща глава, като се опитва да не движи устните си, докато говори. „Пен Вилас“ се събужда, една кола минава покрай тях.

— Да знаеш, че те търсят — казва. — Мислят, че ти си запалил пожара.

— Разчитай на ченгетата да преебат работата. И защо ми е да си запалвам бърлогата?

— За да заличиш уликите. Възможно е Джил, как му викате, да е умряла от свръхдоза.

— Не и от хероина, който аз й давах, той беше толкова чист, че водата е по-мръсна от него. Виж, приятел, това с къщата ти е дело на някой бял боклук. Вярваш ли ми или да си спестя дъха за пандиза?

— Да те чуя.

Гласът на Скийтър, отделен от лицето му, е по-плътен, отколкото Хари си спомня, с някакво хипнотично напяване, което му напомня за радиото, когато беше дете.

— Джил заспа рано и аз трябваше да се задоволя с дивана, нали? Откакто пак почна да се друса, не даваше нищо от себе си, а и аз бях доста дрогиран и уморен, бяхме обиколили квартала два пъти, за да оправим скапаната кола. Нали? По едно време се събуждам. Чувам някакво трополене. Стори ми се, че идва от кухнята, нали? Реших, че е Джил, която ще ме моли да й бия доза, но долових някакви странни звуци, които ми напомняха на провирането на войници в храсталаците край пътя, само дето не беше край пътя, и си викам: „Войната е дошла тук“. След това чух някаква врата да се затръшва, по звука ми заприлича на вратата на гаража; и аз се мятам на прозореца и виждам двама бели мъже да се прокрадват по моравата, през улицата и между онези къщи там, и да изчезват, нали? Не видях да имат кола. След това ми замириса на дим.

— Откъде знаеш, че са били бели?

— По дяволите, нали знаеш как тичат белите, като че ли имат пръчки в задниците, нали?

— Можеш ли да ги разпознаеш, ако ги видиш пак?

— Изобщо няма да разпознавам никакви бели. Аз съм изпечен в тая държава, нали?

— Да — казва Заека. — Трябва да знаеш още нещо. Джил е мъртва.

Тишината от задната седалка не трае дълго.

— Горката кучка, съмнявам се, че е разбрала нещо.

— Защо не я измъкна?

— По дяволите, човече, беше горещо, нали? Реших, че е дошло времето за линч, откъде да знам, че отвън не ме чакат хиляда и двеста бели мъже, не бях в състояние да се грижа за някаква си бяла женичка. Белите да си се грижат сами за себе си.

— Но никой не те е спрял.

— Основно обучение, нали? Както казват, успях да избегна преследвачите.

— Никой не е искал да те нарани. Ставаше въпрос за мене, опитваха се да ми кажат нещо. Хората наоколо не линчуват никой, не се побърквай.

— Да се побърквам ли, май си гледал грешен канал по телевизията. Ами онези в Детройт?

— Ами онези мъртви полицаи в Калифорния? Ами всичките онези приказки срещу полицията, които ни пробутвате? Трябва да те предам. Брюърските полицаи много ще ти се зарадват, обожават да образоват луди чернилки.

Още две коли изсвистяват покрай тях, шофьорът на една цистерна с мляко поглежда надолу към тях с любопитство.

— Карай — казва Скийтър.

— И какво печеля аз?

— Нищо особено, нали?

Колата запалва веднага. Двигателят е по-тих от свистенето на гумите по локвите на „Виста Кресент“, покрай ябълково зелената развалина и мъжът в зеления дъждобран, който дреме на стълбите. Заека се носи по виещите се улици до мястото, където свършват и се превръщат в коловози между калните основи на къщите. Намира един затънтен селски път с високи редици тополи. Изоставено надупчено пространство. Скийтър се изправя. Заека очаква допира на метал до тила си. Пистолет, нож, игла, те винаги имат по нещо. Отровно жило. Но не усеща нищо, нищо, освен топлия дъх на Скийтър, който на пресекулки лъха в тила му.