Джон Апдайк - Заека се завръща

— Не, разбира се, че не. Просто си мислех. Той говореше, като че ли не се интересува от революция, по-скоро беше луд на тема религия, отколкото оръжие.

— Някакви предположения защо е запалил пожара?

— Не мисля, че той го е запалил. Не е в стила му.

Моливът отново е върху тефтера:

— Забрави за стила му — казва началникът. — Искам факти.

— Не знам други факти, освен това, което ви казах. Някои хора от квартала бяха разстроени, защото Скийтър живееше с нас. Двама мъже ме спряха на улицата вчера и ми се оплакваха, мога да ви кажа имената им, ако искате.

Моливът се колебае.

— Оплаквали са се? Някакви конкретни заплахи за палеж?

Умниците ги взривяват. Най-добре да барикадираш цялата шибана къща.

— Нищо конкретно.

Началникът си отбелязва нещо, прилично на знак, и обръща страницата на тефтера.

— Чернокожият имаше ли сексуални отношения с момичето?

— Вижте, аз работя по цял ден. Връщах се вкъщи, приготвяхме си вечеря, помагахме на момчето с домашните и после си седяхме и си приказвахме. Беше все едно да имаш още две деца в къщата. Не знам какво са правили през цялото време. Ще ме арестувате ли, или какво?

Самият той бащински тип, началникът се усмихва и отговаря след известно време. Заека вижда, че носът му не е счупен случайно, някъде по пътищата на времето той си го беше заслужил. Меката му като сняг коса е подстригана равно като кълбо дим, а над ушите му има розови дупки, там, където полицейската шапка се врязва в кожата му. Усмивката му е широка и набраздява бузата му.

— Откровено казано — казва той. — Това не е по моята част. Действам от името на многоуважавания ми колега, шерифът на Фърнис, Таунсшип, който просто се обърна и продължи да си спи. Извън протокола бих казал, че достатъчно добре си вършим работата по затворите, без да вкарваме и почтени граждани като тебе там. Ще ви зададем още въпроси по-късно.

Той затваря тефтерчето си и включва радиостанцията, за да проведе разговор.

— До всички полицейски коли в Брюър! Оглеждайте се за чернокож мъж, висок около метър и седемдесет, около осемдесет килограма, със средно тъмна кожа, африканска прическа, отговаря на името Скийтър. Сали, Катрин, Истър… — Не обръща глава, когато Заека отваря вратата и си тръгва.

За пореден път в живота си се е изплъзнал от мрежата на закона. Съзнава, че е престъпник, но въпреки това никога не го хващат. Отвращението полепва по тялото му като сажди. Пожарникарите поливат димящите останки, обзавеждането им, като съсирено петно по „Виста Кресент“, се разнася и изтича. Опозорената къща остава сама, оградена от жълти мигащи светлини, поставени върху дървени подпори, които да спират хората. Заека се разхожда по моравата, която доскоро приличаше на претъпкана сцена, пропита с вода и надупчена от стъпки, и оглежда щетите.

Пожарът е бил по-буен от задната страна: арматурата на прозорците на банята откъм спалнята висят сякаш от стъблата на изкривените тръби. Стената, на която се опираше таблата на леглото, я няма. Кръпки синьо нощно небе се показват през покрива. Той поглежда през прозорците на долния етаж и вижда, като в дяволска къща, на примигващата жълта светлина посипаните с мазилка диван и два стола, подредени един срещу друг от двете страни на дървената масичка. Лампата с дърворезба още стои изправена. Книгите на Скийтър са скупчени по рафтовете към трапезарията, подгизнали и слепнали. На мястото на кухнята Хари вижда навън към гаража N-образните овъглени греди на стената. Небето просветляла. Птичките — птички в „Пен Вилас“? Къде? Тук няма достатъчно стари дървета, на които да кацнат — колебливо цвърчат. Вече е студено, по-студено, отколкото в сърцето на нощта, когато пожарът гореше. На изток към Брюър небето избледнява. Маунт Джъдж придобива очертания в емулсията на сивото утро. Облак мигриращи птици пресича квартала на юг. Саждите полепват по костите на Хари. Чувства клепачите си като люспи. Халюцинира от умора; в секундите, преди да заспим, образите ни се струват като живи организми. Свежото небе над Маунт Джъдж е Беки, детето, което умря, а намусеното небе на запад, с цвят на буреносен облак, изпъстрен със звезди, е Нелсън, детето, което живее. А той, той е мъжът по средата.

Приближава се към разбитата си входна врата, отстранява парченцата стъкло и сяда на настланата с плочки веранда. Тя е топла като пещ. Въпреки че нито един от съседите му не се беше приближил да поговори с него, да се изяви на осветената сцена на нещастието му, кварталът се разкрива пред погледа му незащитен, оголен на засилващата се светлина, бледите дъски по покривите са влажни и на петна, които отразяват полегатите греди на покривите, басейните в задните дворове и люлките, побелели от росата ведно с тревата. Кривогледа Луна си почива на избелялото небе като забравена на пода играчка. Един старец в шумолящ зелен дъждобран, оставен да пази къщата, се приближава и го заговаря: