Джон Апдайк - Заека се завръща

— Не — думите едва излизат от устата на Хари. — Каза само, че положението е лошо.

Докато слушат, полицаят и пожарникарят отпускат хватката си, Нелсън се отскубва и отново изтичва до входната врата. Горещината явно го удря, защото той се спира на стъпалата на верандичката и отново е хванат от мъже, прилични на бръмбари в дъждобраните си. Този път, когато го връщат при Хари, той изкрещява в лицето му:

— Ти гадно копеле, ти я остави да умре. Ще те убия, ще те убия. — И въпреки че това е синът му, Хари се привежда и вдига ръце, готов да се бие.

Но момчето не може да се откъсне от хватката на мъжете, и им казва с не толкова пронизителен глас, умолявайки да го пуснат:

— Знам, че е там. Пуснете ме, моля ви. Моля ви, пуснете ме. Само ме оставете да я изведа. Знам, че мога. Знам, че мога. Сигурно спи горе. Лесно ще я вдигна. Татко, съжалявам. Съжалявам, че те напсувах. Не исках. Кажи им да ме пуснат. Кажи им за Джил. Кажи им да я изведат оттам.

Заека пита пожарникаря:

— Нямаше ли да се покаже на прозореца?

Пожарникарят, приличен на гризач мъж, с гъсти вежди и дълги жълти зъби, се замисля, преди да отговори:

— Ако момичето е заспало, димът ще я замае, преди да се събуди напълно. Хората не съзнават каква смъртоносна отрова е димът. Хората умират от дима, не от огъня — той пита Нелсън. — Добре ли си, да те пуснем ли, синко? Хайде дръж се като голям вече, ще изпратим хора със стълба.

Един пожарникар с гръб като бръмбар съсича предната врата. Стъклото от трите прозорчета се разбива и издрънчава на плочките. Друг се появява от другата страна на покрива и разбива дупка над коридора на горния етаж с брадвата си, над мястото, където би трябвало да е вратата на стаята на Нелсън. Нещо невидимо го кара да се отдръпне назад. Буен огън се стрелва нагоре. Водната канонада го запраща обратно над ръба на покрива.

— Не го правят както трябва, татко — хленчи Нелсън. — Не я извеждат. Знам къде е, а те не я извеждат, татко! — и гласът на момчето замира в потрепващ вой. Когато Заека го докосва, той се дръпва и закрива лицето си. Под косата му тилът му е мек като презрял плод.

Заека го уверява:

— Скийтър сигурно я е извел.

— Не я е извел, татко! Не му пука. Интересуваше се само от себе си. А ти се интересуваше само от него! Никой не се интересуваше от Джил — и той се гърчи в хватката на баща си.

До тях се появява някакъв полицай.

— Вие ли сте Енгстръм? — той е от новия тип полицаи, прилича на колежанче: остър нос, гладка брадичка, бакенбарди, подстригани толкова ниско, че на Заека му се струват антисоциални.

— Да.

Полицаят взима един тефтер.

— Колко души живееха тук?

— Четирима. Аз и детето…

— Име?

— Нелсън.

— Първата буква на бащиното?

— „Ф“ като Фредерик — полицаят пише бавно и говори толкова тихо, че думите му едва се долавят от шума на тълпата, пращенето на огъня и съскането на мятащата се вода. Хари го пита:

— Какво?

Полицаят повтаря:

— Име на майката?

— Дженис. Тя не живее тук. Живее от другата страна в Брюър.

— Адрес?

Хари си спомня адреса на Ставрос, но вместо това казва:

— В дома на Фредерик Спрингър, „Джоузеф стрийт“, 89, Маунт Джъдж.

— И кое е момичето, за което момчето спомена?

— Джил Пендълтън от Стоунингтън, Кънектикът. Не знам точния й адрес.

— Възраст?

— Осемнайсет или деветнайсет.

— Роднински връзки?

— Не.

На полицая му отнема дълго време да напише тази дума. Нещо се случва в ъгъла на покрива, шумът от тълпата се надига и една стълба се смъква през пресичащите се светлини на фенерчетата.

Заека подсказва:

— Четвъртият човек беше негър, който наричахме Скийтър. С-к-и-й-т-ъ-р.

— Чернокож мъж?

— Да.

— Фамилия?

— Не знам. Може да е Фарнсуърт.

— Кажете я буква по буква, моля.

Заека я произнася и се опитва да обясни:

— Беше отседнал тук само временно.

Полицаят поглежда към горящата къща и след това към собственика й.

— Какво сте правили тука, комуна ли?

— Господи, не. Вижте. Не съм по тия неща. Гласувах за Хюбърт Хъмфри.

Полицаят оглежда къщата:

— Някакъв шанс негъра да е там сега?

— Не мисля. Той ми се обади, звучеше ми като от телефонна кабинка.

— Каза ли, че той е запалил пожара?

— Не. Той дори не каза, че има пожар. Просто каза, че положението е лошо. Повтори думата „лошо“ два пъти.

„Положението е лошо“ пише полицаят и затваря тефтера си.

— По-късно ще трябва да ви разпитаме по-подробно.

Светлините на огъня се отразяват в значката на фуражката му и проблясват в прасковено оранжево. Ъгълът на къщата над спалнята се срутва; телевизионната антена, която нагласяха два пъти и удължаваха, за да няма смущение от телевизорите на съседите им, се накланя сред пламъците и бавно се плъзга надолу като скелет на дърво, което все още се крепи за корените си с някакви въжета или скоби. Водата се втурва в това, което беше спалнята. Един тлъст облак жълт пушек се излива навън, златисто сив, разкошен като глазура, изстискана от опитните ръце на някой сладкар.