Джон Апдайк - Заека се завръща

Полицаят небрежно подхвърля:

— Който и да е бил там, се е изпекъл преди половин час.

Застанал на половин метър разстояние, Нелсън се навежда, а от устата му се излива повръщано. Заека отива при него и момчето му позволява да го докосне. Той го държи за раменете; има чувството, че се опитва да държи над водата мятаща се риба, която иска да скочи обратно, която трябва да се гмурне във водата, или да умре. Баща му отдръпва косата от бузите му, за да не се изцапа и оформя с юмрука си женски кок на тила на топлия мек череп на момчето.

— Нели, сигурен съм, че е успяла да излезе. Тя е някъде далече. Далече и в безопасност.

Момчето поклаща глава „Не“ и пак повръща; Хари го държи, с едната ръка стиска косата му, с другата обгръща гърдите му. Държи го, като че ли ще потъне в земята. Ако Хари го пусне, той също ще потъне. Чувства се несигурен и по-тежък върху костите си, земята го притегля като Юпитер. Полицаите и хората от тълпата го гледат как се бори с Нелсън, но не се намесват. Най-накрая един полицай, не този, който го разпитваше, се приближава и пита със спокоен холандски акцент:

— Да закараме ли момчето някъде с някоя от нашите коли? Има ли баби и дядовци в района?

— Четирима — казва Заека. — Май трябва да отиде при майка си.

— Не! — изкрещява Нелсън, отскубва се и застава срещу тях. — Не можеш да ме накараш да си тръгна, докато не разберем къде е Джил. — Лицето му блести от сълзи, но изглежда разумно. Изчаква следващия час до баща си.

Пламъците бавно са потушени, страната на къщата откъм всекидневната е спасена. Вътрешната част на кухнята прилича на градина, където напълват различни нюанси на дим; изкуствените материи, винил, пластмаса, линолеум горят по различен начин, предават нагънатите си съставки обратно на земята и въздуха. Пожарникари наводняват останките и тършуват зад порутените стени. Ту прозорците на горния етаж гледат втренчено със светлината на фенерите им, ту тези на долния етаж. Като череп, пълен със светулки. Въпреки това тълпата изчаква, задържана от общото усещане за миризма; смъртта гори. По полицейските радиостанции непрекъснато се чуват пукащи разговори, някой е извикал линейка. Тя пристига с колеблива въздишка на сирената. Алените светлини танцуват неритмично върху покрива й. Внасят в къщата някакъв странен чувал, зелен гумен чувал, подобен на чаршаф, и след малко трима мрачни мъже в дъждобрани го изнасят. Линейката приема безформения пакет, вратите й се затварят с онзи сух звук, който само вратите на най-скъпите автомобили издават и — отново колебливата въздишка на сирената — потегля. Тълпата оредява след това. Нощта се изпълва с шума на запалвани двигатели и ръмжене на мотори.

Нелсън казва:

— Татко?

— Да.

— Това беше тя, нали?

— Не знам. Може би.

— Беше някой.

— Предполагам.

Нелсън разтърква очите си, по лицето му остават следи от пепел като индианска окраска. Детето изглежда странно състарено.

— Трябва да си легна — казва.

— Искаш ли да се върнеш при Фозиахтови?

— Не — и като че ли извинително обяснява. — Мразя Били. — И добавя: — Освен ако ти не искаш да се върнеш и да чукаш госпожа Фознахт пак.

Заека го пита:

— Искаш ли да видиш майка си?

— Не мога, татко. Тя е в Поконос.

— Сигурно вече се е върнала.

— Не искам да я виждам сега. Заведи ме на „Джексън Роуд“.

В тялото на Заека сякаш има някакъв двигател, който мърмори: „Върни назад, върни назад“ и който иска да ги върне обратно в този следобед, започвайки от момента, в който напуснаха къщата, за да не направят това, което направиха, да не тръгват и всичко това да не се беше случвало, Джил и Скийтър още да са си там, къщата също. Отвъд шума на този двигател, вътрешното признаване, че всичко това се е случило, е приглушено, той вижда Нелсън през марля от шок и се осмелява да го полита:

— Обвиняваш мен, а?

— Нещо такова.

— Не мислиш ли, че беше просто лош късмет? — и въпреки че момчето едва-едва свива рамене Хари разбира отговора му: късметът и Бог са някъде горе, а той не е бил възпитан да вярва в нещо по-високо от главата на баща си. За него вината свършва в човешкия свят, няма къде другаде да отиде.

Пожарникарите от едната пожарна навиват маркучите си. Един полицай, този, който питаше за Нелсън, се приближава:

— Енгстръм? Шефът иска да говори с теб, така че момчето да не слуша.

— Татко, питай го дали това беше Джил.

Полицаят е уморен, бездушен, пълен, същият на вид като — как се казваше — Шоуалтер. Любезни, търпеливи брюърчани. Той издава информацията: