Джон Апдайк - Заека се завръща

— Скийтър? — Гърлото го боли само като говори. Гадната Пеги го е изстискала.

Гласът от другия край замлъква.

Заека изритва завивките и тършува в тъмното за дрехите си. Тогава си спомня. Всекидневната. Вратата на момчетата се отваря, докато тича гол по коридора. Учуденото лице на Нелсън поглъща голотата на баща му. Пита:

— Мама ли беше?

— Мама?

— На телефона?

— Скийтър. Нещо е станало вкъщи.

— Да дойда ли?

Те са във всекидневната. Заека се навежда да събере разпилените по пода дрехи, подскача, за да си обуе слиповете и панталона. Разбудено, кученцето танцува и го погризва.

— По-добре остани тук.

— Какво може да е станало, татко?

— Нямам представа. Сигурно са полицаите. Може би на Джил й е прилошало.

— Защо не ти каза?

— Звучеше странно, не съм сигурен, че се обаждаше от нашия телефон.

— Идвам с тебе.

— Казах ти да останеш тук.

— Трябва да дойда, татко.

Заека го поглежда и се съгласява:

— Добре. Сигурно си прав.

Пеги, облечена в синя роба, е в хола, светнала е още лампи. Били е станал. Пижамата му при чатала има жълто петно, той е пъпчив и висок. Пеги пита:

— Да се облечем ли?

— Не, така изглеждаш страхотно.

Заека се затруднява с вратовръзката си — от задната страна на якичката на ризата му има едно копче, което трябва да разкопчае, за да пъхне вратовръзката отдолу. Облича си палтото и пъха вратовръзката в джоба. Започнал е да се поти — кожата му смъди, а пенисът му го наболява. Забравил е да си върже връзките на обувките и когато се навежда да ги върже, стомахът му се втурва към гърлото му.

— Как ще стигнете дотам? — пита Пеги.

— Ще тичаме — отговаря й Заека.

— Не ставай смешен. Има повече от три километра. Ще се облека и ще ви закарам.

Трябва да й каже, че не му е жена:

— Не искам да идваш. Каквото и да е станало, не искам двамата с Били да се замесвате.

— Мамо — противи се Били от вратата. Но той е още с изцапана пижама, а Нелсън вече се е облякъл. Остават му само обувките. Държи гуменките си в ръка.

Пеги се предава:

— Ще ти дам ключовете от колата. Синьото фюри, на четвъртото място в редицата до стената. Нелсън знае. Не, Били. Ние двамата оставаме тук. — Гласът й е строг, секретарски.

Заека поема ключовете, които падат в ръката му студени, като че ли са били в хладилника.

— Благодаря ти много. Или това май вече го казах? Съжалявам за това. Страхотна вечеря, Пеги.

— Радвам се, че ти хареса.

— Ще ти кажем какво е станало. Най-вероятно нищо особено, кучият му син сигурно се е дрогирал и се е побъркал.

Нелсън си е обул чорапите и гуменките:

— Хайде да тръгваме, татко. Много ви благодаря, госпожо Фознахт.

— И двамата сте добре дошли.

— Благодарете на господин Фознахт, ако не мога да дойда на лодката утре.

Били още се опитва:

— Мамо, пусни ме.

— Не.

— Мамо, ти си кучка.

Пеги зашлевява сина си: червенината плъзва по бузите му на ивици като пръсти и лицето на детето се изкривява неконтролируемо.

— Мамо, ти си курва. Точно това разправят децата от моста. Би си легнала с всеки.

Заека казва:

— Вие двамата се успокойте — и се обръща.

Те побягват, баща и син, надолу по коридора, по стълбите, без да чакат асансьора, към подземния гараж с паркирани коли, който прилича на многоцветно езеро сред ниска осветена пещера. Заека примигва, докато осъзнае, че дори докато двамата с Пеги се топлеха в обгърналата ги тъмнина, един студен флуоресцентен свят ги е заобикалял по коридорите и стълбищата и сред неспящите колони, които поддържаха огромните си сгради. Вселената не спи, мравките и звездите също, да умреш би означавало да си вечно буден. Нелсън открива синята кола. При запалването лампичките по таблото светват в зелено. Двигателят се събужда почти безмълвно, изкарва ги назад, провира ги покрай зацапаните стени на пещерата. В един ъгъл до тухленото стълбище хромираният мотор чака да бъде поправен. Асфалтираният изход се превръща в паркинг, след това в улица, обточена от тесни къщи и огромни зелени табели с номера, крайпътни знаци, ограждения, имена на недостижими градове. Те стигат до „Уайзър“, движението е слабо, злокобно. Светофарите вече не работят, а само мигат. „Бъргър Блис“ е затворен, въпреки че пурпурната му пещ още грее отвътре заедно с бледите отблясъци от тръбовидните лампи по тавана против крадци. Някаква полицейска кола ги задминава с вой. В този час от паркинга на „Акме“ не се вижда хоризонтът. Дали малкото паркирани там коли не са изоставени? Или са любовници? Или призраци в един свят, толкова пренаселен с коли, че сенките им падат навсякъде като листата? Проблясваща светлина, която го заслепява с яркостта си, се появява в огледалото за обратно виждане на Заека и с приближаването си се превръща във всепоглъщащата скръб на сирената. Червеното туловище на противопожарна кола профучава покрай тях, всмуквайки фюрито към средата на пътя, където навремето бяха релсите на трамвая. Нелсън изкрещява: