Джон Апдайк - Заека се завръща

— Двамата с Оли може и да се съберем отново.

Облечена е със синя рокля. Отива й повече от онази вълнена рокля, която непрекъснато се вдигаше по бледите й бедра.

— Това е добре, нали?

— Добре е за Били. — Щом Нелсън пристигна, момчетата отново се качиха в асансьора, за да се опитат да поправят мотора в мазето. — Всъщност това е основната причина. Оли се притеснява за Били. Сега, когато работя и се прибирам вкъщи чак по тъмно, той се мотае с онази лоша компания от другата страна на моста. Знаеш, вече не е както когато бяхме млади, сега са изложени на непрекъснато изкушение. Не става въпрос само за цигари и трева. На тринайсет вече са готови да поемат своя път.

Хари обърсва пяната от устните си. Ще му се Пеги да се отдръпне от прозореца, за да вижда цялото небе.

— Сигурно смятат, че ще са умрели, докато станат на осемнайсет.

— Дженис казва, че харесваш войната.

— Не я харесвам, просто я оправдавам. Не съм мислил за това, сега има много начини да умреш, които не съществуваха по наше време. Както и да е, това за вас с Оли е хубаво, ако се получи. Но е и малко тъжно.

— Защо пък тъжно?

— Искам да кажа, че е тъжно за мен. Май си пропилях шанса да…

— Какво да…?

— Да се възползвам от тебе.

Грешна фраза, прекалено сурова, въпреки че искаше да прозвучи като извинение. Живял е със Скийтър прекалено дълго. Но празнотата й, празнотата на силуета й, докато стои в обичайната си поза срещу прозореца, предполагаше това. Празен чек. Жените са празни, докато не ги изчукаш. Всичко е празно, докато не го изчукаш. Ние и Виетнам, чукаме и ни чукат, кръвта е мъдрост. Сигурно има някакъв по-добър начин, но той не е в природата ни. Мълчанието му е натежало от съжаление. Тя остава празна няколко секунди, не казва нищо. След това се придвижва в пространството около него, запалва лампи, поставя някаква възглавничка на мястото й, потупва я, навежда се и след това се изправя, поема светлината, заобля се и се оформя. Една едра, пълна жена, но не дебела, непохватна, но не груба, натъжена от вечерта, от Оли, или от липсата на Оли, от дългото си минало и все по-късото си бъдеще. Три класа след него, Пеги Гринг беше ходила в гимназията със Заека и го беше виждала, когато беше добър, беше седяла в онези горещи седалки и крещяла, когато беше герой: гол и бърз, и слаб. Беше видяла да се превръща в едно нищо. Тя се тръшва в стола до него и казва:

— Напоследък доста се възползват от мен.

— Искаш да кажеш Оли ли?

— Други. Мъже, които срещам в работата. Оли се дразни. Може затова да иска да се върне.

— Щом Оли се дразни, ти сигурно му казваш, а щом му казваш, значи също искаш да се върне.

Тя поглежда дъното на чашата си, там няма нищо, освен лед.

— А вие с Дженис?

— Коя Дженис? Дай да ти налея още едно питие.

— Брей. Станал си джентълмен.

— Почти.

Докато й подава джина с тоник, той казва:

— Разкажи ми за онези други мъже.

— Те са приятни. Не се гордея с тях. Просто са хора. Аз също съм човек.

— Правиш го, без да се влюбваш?

— Явно. Това ужасно ли е?

— Не — казва той. — Мисля, че е хубаво.

— Напоследък смяташ, че доста неща са хубави.

— Да. Вече не съм толкова нервен. Сестро Пеги, видях светлината.

Момчетата се връщат. Оплакват се, че новият фар, който са купили, не става на мотора. Пеги им сервира яденето — пилешки бутчета и гърдички. Горките разчленени същества са сготвени. Заека се чуди колко ли животни са умрели, за да поддържат живота му и колко още ще умрат. Цял краварник, цяла ферма пълна с туптящи сърца, виждащи очи, тичащи крака, натъпкани, крякащи до него като в черен чувал. Няма как да го избегне: животът наистина иска жертви. Да си жив означава да убиваш. След вечеря те се тъпчат с телевизия: „Джаки Глийсън“, „Моите три песни“, „Героите на Хогат“, „Петикоут Джанкшън“, „Маникс“. Цяла оргия. Нелсън е заспал на пода, радиоактивната светлина бие по затворените му клепачи и отворената му уста. Заека го пренася в стаята на Били, докато Пеги завива собствения си син.

— Мамо, не ми се спи.

— Късно е.

— Събота вечер е.

— Утре те чака дълъг ден.

— А той кога ще си тръгва? — сигурно си мисли, че Хари е глух.

— Когато иска.

— Какво ще правите?

— Не е твоя работа.

— Мамо.

— Да те изчакам ли да си кажеш молитвата?

— Ако той не слуша.

— Тогава тази вечер си я кажи сам.

Хари и Пеги се връщат във всекидневната и гледат седмичния подбор на новините. Говорителят, който води новините през почивните дни, е с по-светла коса и не изглежда толкова строг, колкото този през седмицата. Казва, че тази седмица има няколко добри новини. Смъртните случаи на американци във Виетнам са по-малко от три години насам, а за двайсет и четири часа не е имало убити американци по време на битка. Съветският съюз е по заглавията на вестниците тази седмица, тъй като е постигнал съгласие със САЩ да забрани атомните оръжия на дъното на световния океан и е приел предложението на комунистически Китай да проведе преговори по повод кървавите им спорове за границите и изстрелването на „Съюз-6“ — съвместен грандиозен план от три стъпки. Във Вашингтон Хюбърт Хъмфри подкрепил Ричард Никсън във воденето на войната във Виетнам, а главният лейтенант Люис Б. Хершей — свадливият и противоречив ръководител на селективната обслужваща система вече от двайсет и осем години, бил освободен от поста си и повишен в генерал с четири звезди. В Чикаго, бунтове извън съдебната зала и неуважително поведение вътре в нея продължават да характеризират делото на така наречената „Чикагска осмица“. В Белфаст имало сблъсък между протестантски и британски войници. В Прага чешкото ревизионно правителство предприело сурови мерки за забрана на гражданите си да пътуват в чужбина. Подготовката за утрешните паради по случай Деня на Колумб е в разгара си, въпреки заплахите от протести от страна на скандинавски групировки, които твърдят, че Лейф Ериксън, а не Колумб е откривателят на Америка. По повод Деня на мораториума се готвят общонационални мирни протести.