Джон Апдайк - Заека се завръща

— Здрасти, татко. Хей, мислех си да намина днес следобед, но хлапето отиде да си играе, а довечера трябва да ходим у Фознахтови, така че ще може ли да почака до утре? Майка. Освен това трябва да се заема със зимните прозорци 34 34 Втори прозорци, използвани през зимата. — Б.пр. , снощи ми се стори доста хладно.

— Ще почака, Хари. Напоследък майка ти доста чака.

— Да, добре. — Иска да каже, че вината не е негова, не той е измислил остаряването. — Кога си идва Мим?

— Може да пристигне всеки момент, не знаем точната дата. Просто ще пристигне, както си и тръгна. Старата й стая е готова.

— Как е мама със спането напоследък? Още ли сънува?

— Странно, че ме питаш, Хари. Винаги съм казвал, че двамата с майка ти сте направо като екстрасенси. Сънищата й стават все по-зле. Снощи сънува, че сме я заровили жива. Ние с тебе и Мим. Каза, че само Нелсън се е опитал да ни спре.

— Брей, явно най-накрая е заобичала Нелсън.

— И Дженис ни се обади тази сутрин.

— За какво? Добре че няма аз да плащам сметката за телефона на Ставрос.

— Трудно ми е да ти кажа за какво. Не каза нищо конкретно, или поне ние не разбрахме, просто сякаш искаше да поддържа връзка с нас. Мисля, че има ужасни угризения, Хари. Каза, че все повече се притеснява за тебе.

— Бас ловя.

— Двамата с майка ти доста време обсъждахме обаждането й; нали я знаеш нашата Мери, никога не си признава, когато е притеснена…

— Татко, някой ми звъни на вратата. Кажи на мама, че утре ще дойда, твърдо.

На вратата няма никой. Изведнъж беше почувствал, че не може да продължава да говори с баща си, всяка дума на възрастния човек беше натежала от упреци. Но сега това, че го излъга го плаши; „някой“ се беше превърнал в зло присъствие на вратата. Придвижвайки се крадешком из стаите, той претърсва къщата, за да открие с какво Скийтър оправя Джил. Представя си го от предаванията по телевизията: спринцовката и турникета, и дългата лъжица, в която разтопява прахчето. Изпод възглавничките на дивана се появяват една монета от един долар, смачканата книга с меки корици „Душа върху лед“ и една перла от обеца, или портмоне. Чекмеджетата на тоалетката на Джил на горния етаж не разкриват нищо под бельото й, освен кутийка тампони „Тампакс“, пакетче фиби, полупразен блистер хапчета „Еновид“ и малка тубичка с мехлем против акне. Последното място, където се сеща да погледне, е гардеробът на долния етаж, вместен в зле оформения ъгъл до неизползваната камина; покрай облицованата с лакирана борова ламперия стена, на която виси морския пейзаж, който Дженис беше купила от „Кролс“ заедно с рамката. Поне едната картина беше с рамка, едно-единствено платно от пластмаса, което Заека си спомня, че закова с пирон. В този гардероб, под найлоновите торбички със зимните дрехи и яката от норка, която старият Спрингър подари на Дженис за двайсет и първия й рожден ден, се мъдри тумбесто куфарче, все още с мирис на ново, със заключалка и шифър. Приготвено така, че Скийтър да може да го грабне и да избяга от къщата за трийсет секунди. Заека се бори с ключалката, опитвайки случайни комбинации, доверявайки се на Бог да извърши едно съвсем малко чудо, но когато това не се случва, решава да следва определена схема, започвайки със 111, 112, 113, 114, и след това 211, 212, 213, но не уцелва и изведнъж безкрайността на цифрите главозамайващо се разкрива пред него. Започва да киха от прахта в гардероба. Излиза навън с шише „Уиндекс“ за зимните прозорци.

Тази работа го успокоява. Плъзгаш алуминиевия екран, поставяйки летния зад себе си, и пръскаш вътрешната страна на прозореца със синия спрей, след това го забърсваш, за да го разнесеш на тънък слой, и триеш по-силно, за да отстраниш слоя и мръсотията; прозорецът писука като пиленце. После спускаш зимния прозорец надолу през процепа, където чака още от април, влизаш в стаята и повтаряш процедурата два пъти. Накрая четири безупречни прозрачни стъкла позволяват на външния свят да нахлуе вътре, на другите къщи да влязат в твоята.

Към пет часа Скийтър и Джил се прибират с такси. Направо ликуват. Чрез Бейб са намерили някакъв човек, който им дал шестстотин долара за поршето. Откарал ги докъдето го бяха оставили, огледал колата и Джил му прехвърлила собствеността.

— Какъв цвят беше кожата му? — пита Заека.

— Зелена — отговаря Скийтър, показвайки разперените като ветрило банкноти от по десет долара в ръката си.

Заека пита Джил:

— Защо си ги разделила с него?

Скийтър отговаря: