Джон Апдайк - Заека се завръща

— Изровил съм томахавката. Искаш своя дял, нали?

Устните му се издуват, очилата му блестят.

Джил се опитва да ги развесели, засмивайки се:

— Скийтър ми е другар в престъплението — казва.

— Искаш ли да ти дам един съвет какво да правиш с парите? — пита Заека. — Купи си билет за влака до Стоунингтън.

— Влаковете вече не работят. Както и да е, реших да си купя няколко нови рокли. Не ти ли писна тази досадна бяла рокля? Трябваше да й сложа една безопасна игла отпред и да ти облека пуловера.

— Отива ти — казва той.

Тя приема предизвикателството в гласа му:

— Нещо тормози ли те?

— Само твоята отпуснатост. Пропиляваш си шибания живот.

— Искаш ли да си тръгна? Мога да го направя още сега.

Ръцете му изтръпват, като че ли са били инжектирани: натежават, а дланите му сякаш горят и се подуват. Повдигнатата й устна, ябълковата й свежест, бризът в косата й с цвят на кедър и разпиляна по възглавницата им на утринната светлина, бялото й сърцевидно дупе, облечено в атлазено бельо.

— Не — моли се той. — Не си тръгвай още.

— И защо?

— Влязла си ми под кожата.

Изречението излиза неестествено от устните му, подухва ги като случаен сух ветрец, сигурно го е казал на Скийтър, защото той кудкудяка признателно.

— Приятел, вече се учиш как да губиш. Обожавам това. Нашият Господар обожава това. Губещите ще получат земята, нали?

Нелсън се връща от футболния мач с подута устна, усмивката му е изкривена и щастлива.

— Дразниха ли те? — пита го Заека.

— Не, беше забавно. Скийтър, трябва да играеш следващата събота, питаха ме кой си и аз им казах, че си куотърбек от Брюърската хай.

— Куотърбек, по дяволите, бях фул бек, бях толкова дребен, че не можеха да ме намерят.

— Нямам нищо против да съм малък, това те прави по-бърз.

— Добре — казва баща му. — Я да видим тогава колко бързо можеш да се изкъпеш. И поне веднъж в живота си среши косата.

Джил и Скийтър тържествено ги изпращат при Фознахтови. Джил оправя вратовръзката на Заека, Скийтър изтупва някакви прашинки от раменете му като портиер от „Пулман“.

— Само си помисли, скъпа — казва той — малкото ни момче вече е пораснало, отива на първата си среща.

— Това е само една вечеря — протестира Заека. — Ще се върна за новините в единайсет часа.

— Ами онази едра бяла жена с кривогледите очи, може да е планирала нещо за десерт.

— Остани до колкото искаш — казва му Джил. — Ще оставим лампата на верандата запалена и няма да те чакаме.

— А какво ще правите вие двамата довечера?

— Просто ще си четем и плетем и ще си седим удобно пред камината — отговаря му Скийтър.

— Телефонът й е в указателя, ако искате да се свържете с мене. На буквата „М“.

— Няма да те притесняваме — казва му Джил.

Нелсън неочаквано казва:

— Скийтър, заключи вратите и не излизай навън, освен ако не ти се наложи.

Негърът потупва сресаната коса на момчето.

— Не бих и сънувал, момче. Старият черен приятел само ще си седи тука под шипковия храст.

Изведнъж Нелсън казва, паникьосан:

— Татко, май не трябва да ходим.

— Не бъди глупав.

И те тръгват. Оранжевата светлина набраздява с издължени сенки участъците подравнени морави между ниските къщи. Слънцето се измества зад тях с извивките на „Виста Кресент“ и Заека се чуди на продълговатите им сенки една до друга, на това колко много походката на Нелсън наподобява неговата: същите отпуснати крачки с долната част на тялото, същата леко напрегната неподвижност на главата и раменете, докато крачи по тротоара с широки крачки. Сянката на момчето изглежда дълга като неговата. Заека се обръща да му каже нещо. Прекалено дългата тъмна коса на момчето подскача в такт с широките му крачки, докато се опитва да върви редом с него, стиснало пижамата и четката си за зъби, резервния чифт бельо и пуловер в хартиен плик за пазар за утрешната разходка с лодка, която беше като подранил подарък за рождения му ден. Заека открива, че няма какво да каже, само тиха любов, която струи надолу, любов към това негово продължение напред във времето, когато той ще е в гроба, любов, хладна като пламъка на слънчевата светлина, която струи между тънките като пръчки кленове и нападали листа, самите те като извиващи се пламъци.

От прозорците на Пеги Брюър гори и чезне като пепел в огромно огнище. Реката блести в синьо, дълго след като бреговете й почерняват. Сега в апартамента й има кученце — териер с едри лапи и неопределен цвят, което подръпва ръката на Заека и го гризва с влажната си уста. Когато го докосва, той се изненадва от меката му като папрат козина. Пеги се е сетила, че обича дайкири, този път тя пие коктейл и електрическият шейкър дрънчи докато разбива леда, преди да му поднесе чашата с питието, наполовина пълна с пяна. Остаряла е с един месец: трупнала е няколко кила около талията, два-три бели косъма се виждат в разделената й на път коса. Събрала я е на кок, вместо да я остави да пада в безпорядък около лицето й, като че ли е още в гимназията. Лицето й изглежда издадено напред, изтъркано, лъскаво. Тя уморено му казва: