Джон Апдайк - Заека се завръща

Заека я докосва, потна е. При допира му тя потреперва. Иска да я завие, да я завие с тялото си, ако няма с какво друго, но тя иска да говори само със Скийтър. Заека не е там за нея, само си мисли, че е тук.

Скийтър я пита:

— Кой е твоят Господ Иисус, Джил, скъпа?

— Ти си.

— Аз съм, нали?

— Да.

— Обичаш ли ме повече, отколкото обичаш себе си?

— Много повече.

— Какво виждаш, когато ме погледнеш, Джил, скъпа?

— Не знам.

— Виждаш една огромна лилия, нали?

— Да. Ти ми обеща.

— Обичаш ли члена ми?

— Да.

— Обичаш ли спермата ми, сладка Джил? Обичаш ли я в тебе?

— Да. Моля те. Дай ми. Обеща ми.

— Аз съм твоят Спасител, нали? Нали?

— Ти ми обеща. Трябва, Скийтър.

— Добре. Кажи ми, че съм твоят Спасител.

— Ти си моят Спасител. По-бързо. Наистина ми обеща.

— Добре. — Скийтър бързо обяснява. — Ще я оправя. Ти се качвай горе, приятел. Не искам да гледаш това.

— Искам да видя.

— Не и това. Това е лошо, човече. Лошо, лошо, лошо. Стой чист и без това достатъчно загази заради мене, без да ставаш част и от това, нали? Махай се. Моля те, човече.

Заека разбира. Те са в страната. Взели са заложник. Навън е пълно с врагове. Той проверява предната врата, снишавайки се пред трите прозореца, където отекват трите тона на звънеца. Промъква се в кухнята. Там няма никой. Пуска резето на вратата, която се отваря откъм гаража. Движейки се с едното рамо напред, за да бъде сянката му тънка, той се качва горе. До вратата на Нелсън се ослушва за спокойно дишане. Чува дъха на момчето да стърже, докосвайки дъното на дробовете му. В собствената му спалня уличната лампа отпечатва пръски като негативи от листата на клена по тапетите му. Ляга си с бельото, в случай че се наложи да стане и да бяга. Като дете през лятото понякога спеше с бельо, когато дрехите на простора не бяха изсъхнали. Заека се ослушва за шумовете долу — подрънкване, тракане, кухненски шумове като от тиган, сложен върху печката, звън на стъкло, стъпки по балатума, звуците, които винаги са го приспивали, шумоленето на будната му майка, на някой, който се грижи за света. Мислите му започват да се разтварят, въпреки че сърцето му продължава да бие силно, като вълни, които се разбиват в бялото сърце, оформено от дупето на Джил, отпечатало се в ретините му като слънцето. Офсет срещу ръчна преса, офсетът никога не беше имал силата на ръчната преса, отпечатъкът изглежда мазен, вълната на бъдещето. Тя се мушва в леглото до него, хладното й сърцевидно дупе се сгушва в извивката на корема му и копринено нежния му отпуснат член. Беше заспал. Пита я:

— Късно ли е?

Джил отговаря много бавно:

— Доста късно.

— Как си?

— По-добре. Засега.

— Трябва да те заведем на лекар.

— Няма смисъл.

Сеща се нещо толкова очевидно, че не може да си представи защо не се е сетил по-рано.

— Трябва да те върнем при баща ти.

— Забрави. Той е мъртъв.

— Тогава при майка ти.

— Колата е развалена.

— Ще я оправим.

— Прекалено късно е — казва му Джил. — Прекалено късно е да се опитваш да ме обичаш.

Иска да й отговори, но в думите й има една загадъчна тежка истина, която го повлича надолу, ръката му милва хлътнатината от вътрешната страна на талията й, като топла птица, която се спуска към гнездото си.

Слънчева светлина, старият клоун. Почти всички листа на клена са окапали и утринната светлина смело струи вътре. Главата му е разяждана от главоболие, сънят му (двамата с Паяшек са в някакво кану и гребат нагоре срещу течението, покрай тъмнозелените брегове, крайната им цел изглежда раираната и сгъната като покривка за маса далечна планина. „Кога ще ми дадеш сребърния куршум? — беше го попитал Заека. — Ти ми обеща.“ „Глупак — беше отговорил Паяшек. — Тъпанар.“ „Ти знаеш много повече.“ — нелепо беше отговорил Заека и сърцето му се беше разтворило в поток от светлина) се смесва с изминалата нощ, и двете нереални. Джил спи до него като в основата на гърлото й по продължение на косата й се е събрала проблясваща капчица пот. Внимателно, за да не я събуди, той повдига китката й и я обръща, за да огледа вътрешната страна на обсипаната й с лунички ръка. Може да са ужилвания от пчела. Не са чак толкова много. Може да поговори с Дженис. След това си спомня, че Дженис не е тук и че само Нелсън е тяхно дете. Измъква се от леглото и с учудване вижда, че е по бельо, както когато майка му оставяше пижамата му да се суши на простора.

След закуска, докато Джил и Скийтър спят, двамата с Нелсън окосяват и изравняват моравата, приготвяйки я за зимата. Надява се това да е последното косене, въпреки че тревата, изсъхнала на някои места, е тъмнозелена там, където влагата се задържа, и в ивицата от кухнята към улицата. Възможно е канализацията да е спукана и да тече и затова земята в „Пен Вилас“ има такъв сладникав мирис. А листата — той се провиква към Нелсън, който изключва стържещата косачка, за да го чуе: