Джон Апдайк - Заека се завръща

— А какво ще правим? — пита Нелсън.

— Една голяма каша — отговаря Скийтър — и после, по всяка вероятност, ще дойда Аз.

Очите на Нелсън търсят тези на баща му, както правят напоследък, когато лудостта на Скийтър се проявява.

— Татко, не трябва ли да събудим Джил?

Хари пие втора бира и пуши първия си джойнт, обутите му в чорапи крака са подпрени върху дървената масичка:

— Защо? Нека да си спи. Не бъди толкова нервен.

— Не, сър — казва Скийтър — идеята на момчето е добра, къде по дяволите е малката Джил? Много съм възбуден.

Нелсън пита:

— Какво значи възбуден?

— Възбуден значи как се чувствам — отговаря Скийтър. — Малко приятелче, отиди и довлечи онази тъпа путка. Кажи й, че мъжете искат да ядат.

— Татко…

— Хайде, Нели, престани да мрънкаш. Прави каквото ти казва. Нямаш ли си домашно? Иди да си го пишеш горе, тази вечер е за възрастни.

Когато Нелсън излиза, Заека усеща, че вече може да диша спокойно.

— Едно нещо не разбирам, Скийтър, какво ти е мнението за Конг? Искам да кажа, прави ли са, или не?

— Всеки човек поотделно, или май трябва да кажа всеки жълт поотделно, е много красив, наистина. Толкова са смели, а повечето от тях не са по-големи от Нели, нали? Като цяло обаче, така и не можах да схвана какво точно искат, освен че ние бяхме бели или черни, според случая, а те са жълти и са отишли там първи, нали? Иначе не мога да кажа, че имаше много смисъл, тъй като хората, които най-често кастрираха и бесеха, и погребваха живи в окопите, и разни такива работи бяха жълти като тях, нали? Така, че ги смятам за още едно проявление на голямото объркване на фалшивите пророци, от което можеш да разбереш, че моето време настъпва. Обаче. Обаче, признавам, че политиката, като част от онази скучна работа за властта изобщо не ме блазни, нали? И тебе също, нали, приятел? Ето я.

Джил се е довлякла. Кожата й изглежда опъната върху лицето.

Заека я пита:

— Гладна ли си? Направи си сандвич с фъстъчено масло. Всички ядохме това.

— Не съм гладна.

Опитвайки се да подражава на Скийтър, Заека я мушва:

— Господи, а би трябвало. Кльощава си като клечка. Какъв, по дяволите, е този твой задник, вече не ти е останало никакво месо. За какво си мислиш, че те държим тука?

Тя не му обръща внимание и казва на Скийтър.

— Имам нужда.

— По дяволите, момиче, всички имаме нужда, нали? Целият свят е в нужда, нали точно за това постигнахме съгласие, а, приятел? Целият мрачен свят има нужда от Мен. А Аз, аз имам нужда от нещо друго. Домъкни си путката тука, бялата.

Сега вече тя поглежда към Заека. Той не може да й помогне. Винаги е била над неговата класа. Сяда на дивана до Скийтър и нежно го пита:

— Какво? Ако го направя, ще го направиш ли?

— Може. Ще ти кажа какво, Джил, скъпа. Дай да го направим за човека.

— Какъв човек?

— Човекът. Този човек. Виктор Чарли ето там. Той го иска. Хей. Приятелю Хари?

— Слушам те.

— Обичаш да бъдеш негър, нали?

— Да.

— Искаш да бъдеш добър негър, нали?

— Точно така.

Тъжното шумолене по тавана от движенията на Нелсън в стаята му му се струва далечно. Не слизай долу. Стой си там горе. Димът се смесва с кръвта във вените му, а дробовете му са като разклонено дърво.

— Добре — казва Скийтър. — Така, ето как ще го направим. Ти си голям чернокож мъж и седиш ето там. Окован си за този стол. А Аз, аз съм бял като сняг. Гледай. — Скийтър, с типичните си наелектризирани бързи и внезапни движения се изправя и съблича ризата си. В сумрака на стаята горната част на тялото му сякаш изчезва. Той започва да се бори с колана си и долната част на тялото му също изчезва. Остават само сребърните кръгове на очилата му. Безплътният му глас сякаш е самата тъмнина. Главата му, подобна на кръгъл облак, бавно изрича срещу синкавата светлина на уличната лампа на края на Кресент:

— А това малко момиче тук е черно като катран. Абаносова девица, откъсната от долината на река Нигер, нали? Изправи се, мила, покажи ни зъбите си. Завърти се. — Черните сенки на ръцете му се плъзгат по бялото петно, в което се е превърнала Джил, и го насочват нагоре, както грънчар насочва буцата глина върху бръмчащото колело и я оформя във ваза. Тя се издига като дим от вазата. Роклята й се повдига над главата й. — Обърни се, скъпа, покажи ни задника си — меко пошляпване позлатява тъмнината, белотата се върти. Очите на Заека, уголемени, различават сенките на светлината и тъмнината, очертават телата на няколко метра от него зад дървената масичка. Вижда тъмната цепка между хълбоците на Джил, леката хлътнатина, която мускулите й оформят, сенчестата грива между слабите й бедра. Коремът й изглежда издължен. Черни паяци се бият на мястото на гърдите й — той различава ръцете на Скийтър. Скийтър й шепне, мърмори, докато ръцете му трептят като прилепи срещу Луната. Чува я да казва с глас, долитащ през косата й, някакво изречение, съдържащо думата „доволен“.