Джон Апдайк - Заека се завръща

— Не му се подигравай.

Заека се провиква към Брумбах:

— Не ти се подигравам, нали?

Шоуалтер го подръпва по-силно, така че Хари трябва да наведе ухото си до малката човка на мъжа, към меката му тъжна уста.

— Той не е много стабилен. Чувства се доста заплашен. Не беше моя идеята да говорим с теб, казах му: „Човекът има право на лична свобода“.

Заека се опитва да играе по правилата, прошепва:

— Колко от хората в квартала се чувстват като него?

— Повече, отколкото си мислиш. Аз самия се изненадах. Хората са сравнително добри, но си имат своите предразсъдъци. Смятам, че ако нямаха деца, ако кварталът не беше пълен с деца, никой нямаше да го е чак толкова грижа.

Заека се притеснява, че се държат грубо с Брумбах. Провиква се към него:

— Хей, Еди. Чуй какво ще ти кажа.

Брумбах не остава доволен, че отново е въвлечен. Искаше Шоуалтер да разреши проблема. Заека прозира плана им: единият води преговорите, другият е мускулът. Брумбах излайва:

— Какво?

— Ще кажа на хлапето си да не гледа през твоите прозорци, а ти дръж твоето далече от моите.

— Такива като теб там си имаха специално име — умници. Понякога ги гръмваха погрешка.

— Ще ти кажа още нещо — казва Заека. — Като награда, ще се опитам да се сещам да си дърпам пердетата.

— По-добре направи доста повече от това да си дърпаш пердетата, по дяволите — отговаря му Брумбах. — Най-добре направо се барикадирай.

Изведнъж отнякъде се появява пощенски камион, боядисан в червено, синьо и бяло, с наклонени като витрина прозорци, изскърцва със спирачките до тротоара. Забързано, без да поглежда към тях, някакъв дребен, облечен в сиво човек, отключва пощенската кутия и загребва цяла купчина писма, сигурно са стотици, пъха ги в една сива торба, заключва кутията и си тръгва.

Заека се приближава до Брумбах:

— Кажи ми какво искаш, искаш да се изнеса от квартала ли?

— Просто изнеси негъра.

— Нали не харесваше, че са двамата с момичето? Ами, ако момичето си тръгне, а той остане?

— Негърът да се изнася.

— Ще се изнесе, когато вече не е мой гост. Приятна вечер.

— Предупредихме те.

Заека пита Шоуалтер:

— Чу ли тази заплаха?

Шоуалтер се усмихва, обърсва челото си, вече не е толкова притеснен. Направил е каквото може.

— Казах ти — отговаря — да не му се подиграваш. Дойде да говори с теб приятелски. Повтарям ти, става въпрос за конкретния случай, а не за цвета на кожата на някого. До мене има една празна къща и аз казах на агента по недвижимите имоти, казах му откровено като на тебе: „Всяко цветнокожо семейство с баща, който може да си позволи да купи къщата на пазарната й цена, е добре дошло. Е добре дошло“.

— Хубаво е човек да срещне някой либерал — казва Заека и стиска ръката му. — Жена ми непрекъснато ми повтаря, че съм консервативен.

И понеже го харесва, понеже харесва всички, които са се били във Виетнам, където самият той трябваше да се бие, ако не беше прекалено стар, прекалено дебел и прекалено страхлив, той се протяга да стисне и ръката на Брумбах.

Самонадеяният дребен мъж сковано притиска ръце до тялото си и вместо да поеме протегната ръка обръща глава, така че да покаже обезобразената си буза. Заека вижда, че белегът не е само червено петно под формата на буквата „Е“, а прилича на знака с объркани бледи линии, където кожата е била зашита, и покрива вдлъбнатината, която винаги ще остане, която винаги ще отвращава погледите. Заека се принуждава да я погледне. Гласът на Брумбах не е толкова ядосан, звучи почти разкаяно:

— Заслужил съм си това лице — казва. — Получих го там, за да водя сносен живот тук. Не моля за съчувствие, много от другарите ми не се отърваха толкова леко. Просто те предупреждавам, след това, което съм видял и направил, никой умник няма да ме притиска в собствения ми квартал.

Къщата е необичайно притихнала. Телевизорът не работи. Нелсън си пише домашното на масата в кухнята. Всъщност чете една от книгите на Скийтър. Не е прочел много. Заека го пита:

— Къде са?

— Спят. Горе.

— Заедно ли?

— Мисля, че Джил е в твоето легло, а Скийтър — в моето. Каза, че диванът вони. Беше буден, когато се върнах от училище.

— Как ти се стори?

Въпреки че въпросът докосва нова струна, Нелсън бързо отговаря. Независимо от всички сенки между тях, напоследък баща и син доста са се сближили.

— Нервен — отговаря той, като че ли на книгата. — Каза, че напоследък получавал лоши вибрации и не бил спал снощи. Мисля, че беше пил някакви хапчета, или нещо такова. Изглеждаше сякаш не ме вижда, все едно гледаше над главата ми и непрекъснато ми викаше „приятел“, вместо „малък приятел“.