Джон Апдайк - Заека се завръща

— О, обожавам това, така ме сграбчва, направо ме убива — казва Скийтър и се изправя на лакът, така че тялото му застава пред това на другия мъж. — Прочети ми още малко, само още малко.

— Трябва да се качвам горе.

— Прескочи няколко страници. Чети това, което съм отбелязал с двойна линия.

— Що не си го прочетеш сам?

— Не е същото. Да си го правиш сам не е същото. Всеки ученик знае, че не е същото. Хайде, приятел. Държах се доста добре, нали? Не съм създавал проблеми. Бях вярно куче, дай на кученцето малко кокалче, почети ми, както ти казвам. Ще си сваля всички дрехи, искам да го усетя с порите си. Изпей го, бе човек. Хайде. Започни от там, където пише: Човек без воля . — И той отново го подканя. — Човек без воля.

— Човек без воля — съсредоточено чете Заека — е като без основното достойнство на човечеството. Човешката природа е такава, че не може да уважава безпомощните, макар че може да ги съжалява, но дори това не може да прави задълго, ако не вижда признаци, че волята им се надига.

— Да — казва Скийтър, неясните му очертания се боричкат и плъзгат и едно бяло петно проблясва от дивана над белотата на страницата.

— Той може само да разбере — чете Заека, думите му се струват огромни, всяка от тях е като празен варел, в който гласът му отеква — ефекта на тази битка върху духа ми, който е причинил нещо, или пък е рискувал нещо чрез отхвърлянето на несправедливата и жестока агресия на тираните. Ковей беше тиран и при това страхлив тиран. Когато му се противопоставих, се почувствах, както никога досега.

— Да — долита гласът на Скийтър от бездната на невидимото зад правоъгълния остров на страницата.

— Това беше като възкръсване от тъмния и заразен гроб на робството, към рая на относителната свобода. Вече не бях раболепен страхливец, треперещ пред гнева на брата червей от прахта; дълго сплашваният ми дух се беше издигнал до независимост. Бях достигнал до точката, когато вече не се страхувах да умра. — Подчертаване.

— О, да. Да.

— Този дух ме направи свободен човек в действителност, въпреки че все още се водех роб. Когато един роб вече не може да бъде бичуван, той е почти свободен.

— Амин.

— Той трябва да защитава владение, голямо колкото мъжественото си сърце, и той наистина е „сила на Земята“.

— Кажи го. Кажи го.

— От този момент до бягството ми от робството никога не бях бичуван истински. Бяха направени няколко опита, но те винаги бяха неуспешни. Нанасяха ми удари, но случаят, който описах, беше краят на бруталността, на която робството ме беше подчинило.

— О, ти наистина си един страхотен негър — пропява Скийтър.

Вдигайки очи от страницата, Заека вижда, че на дивана вече няма бяло петно, сега то е тъмночерно и се движи шепнешком в ритъм, който сякаш ще го засмуче. Очите му не се осмеляват да проследят надолу ръката, отблясъкът на светлината, който се забелязва по дължината на ритмично движещата се ръка на Скийтър. Дълга като змиорка, която се храни. Заека се изправя и излиза от стаята, пускайки книгата, като че ли пари, въпреки че горящите очи на изпъстрения с точици негър на корицата бързо го проследяват през твърдия мокет, нагоре по лакираните стълби, в бялото царство, където над главата му гори заскрежената лампа на стълбищната площадка. Сърцето му бие лудо.

Светлината от лампата с дърворезба във всекидневната осветява малкото кленово дърво отдолу, листата му греят в червено като пръсти, когато ги поставиш върху фенерче. Поклащащата се корона изпълва половината прозорец. В леглото Джил се обръща към него, бледа и студена като лед.

— Прегърни ме — казва. — Прегърни ме, прегърни ме, прегърни ме. — Повтаря го толкова често, че той се изплашва. Жените са луди, притежават някаква древна лудост, все едно държи вятър в ръцете си. Усеща, че въпреки това тя иска да я чука, не за удоволствие, а за да се задържи на земята. Би искал да направи това за нея, но не може да пробие чувството на страх и отвращение между тях. Тя е като русалка, махаща изпод кожата на водата. Той се носи сковано, за да не потъне в този ужас. Книгата, от която чете на глас, го измъчва с образи на бездънна мръсотия, на мъртви поколения, на погребани мъчения и изгубени причини. Вече няма причина да става и да ходи на работа, няма причина за нищо, няма причина и да не го прави, няма какво да диша, освен кисела газ, бутилирана в празни църкви, нищо, заради което да се събужда; живее в тесен кладенец, чиито влажни стени го притискат и парализират. Не, това е Джил, която се притиска в него, за да се стопли, при все че нощта е мека. Пита я: