Джон Апдайк - Заека се завръща

— Можеш ли да заспиш?

— Не. Всичко се разпада.

— Опитай се. Късно е. Да ти донеса ли още едно одеяло?

— Не ме оставяй, дори за секунда. Ще пропадна.

— Ще се обърна с гръб, а ти ме прегърни.

На долния етаж Скийтър гаси лампата. Отвън малкият клен изчезва като угаснал пламък. Останал сам, Заека извършва движенията си в тъмното, в ритмичното кафяво на дивана; После ужасът се връща и го стяга като здраво стиснат клепач.

Когато отговаря, гласът й звучи уморен и отегчен.

— Брюър Филти, г-жа Фознахт. С какво мога да ви помогна?

— Пеги? Здравей, аз съм Хари Енгстръм.

— Не думай — нова саркастична нотка. — Не мога да повярвам. — Прекалено изразително. Прекалено много мъже.

— Хей, спомняш ли си, че ми спомена, че Нелсън и Били може да ходят на риба тази неделя и ме покани на вечеря в събота.

— Да, Хари, спомням си.

— Късно ли е вече? Да приема поканата?

— Съвсем не. Какво те накара да се решиш?

— Нищо особено. Просто реших, че може да е приятно.

— Ще бъде приятно. Ще се видим в събота.

— Утре — поправя я той. Щеше да продължи да говори, в обедна почивка е, но тя прекъсва разговора. Притисната е от работа. Не си брой пилците.

След работа, докато крачи към автобусната спирка на „Уайзър“, двама мъже го заговарят на ъгъла, където Емберли авеню става „Емберли Драйв“, до една пощенска кутия, боядисана в червено, бяло и синьо.

— Господин Енгстръм?

— Да?

— Може ли да поговорим за минута? Ние сме ваши съседи.

Говорещият е между четирийсет и петдесет, пълен, облечен в сив костюм, който се е разтегнал, за да го побере, с онези тесни ревери, които бяха на мода преди пет години. Лицето му е меко, но огорчено. Малкият му гърбав нос не съответства на подпухналите торбички под очите му. Брадичката му представлява две влажни копчета, разположени едно до друго, а между тях има трапчинка, където косъмчетата се крият от самобръсначката му. Има онзи жълтеникав брюърски тен и ловкия и хитър израз на преуспял човек. Счетоводител, учител.

— Казвам се Малон Шоуалтер. Живея от другата страна на „Виста Кресент“, в онази къща, сигурно сте я забелязали, с пристройката отзад, миналото лято я направихме.

— А, да. — Той си спомня далечното чукане, но не беше я забелязал; оглежда „Пен Вилас“ само за да се увери, че не е Маунт Джъдж, т.е. че не е никъде.

— Занимавам се с компютри, хардуерната част — казва Шоуалтер. — Ето ви визитката ми. — Докато Заека чете името на компанията, Шоуалтер казва: — Ние ще направим революция в бизнеса в този град, запомнете това име; Това тук е Еди Брумбах, живее от другия край на „Виста“, Мариголд, нагоре от вашата къща.

Еди не му дава визитка. Той е чернокос, по-нисък и по-млад от Хари. Стои изправен като момчетата от армията, закопчан догоре, с изпънати назад рамене, като че ли между лопатките го сърби да се бие. Отчасти заради подстрижката му главата му изглежда сплескана като главите на говорителите на телевизора на Заека. Ръкостискането му му напомня за някой друг. Кой ли? От едната страна на лицето на Брумбах има вдлъбнатина и L-образен белег. Явно са му махали част от костта. Очите му са сиви като зацапаните върхове на някакъв инструмент. Казва кратко и злокобно:

— Да, сър.

Шоуалтер казва:

— Еди работи в работилницата на „Феслер Стийл“.

— Явно днес сте си тръгнали рано от работа — казва Заека.

Еди отговаря:

— Този месец съм нощна смяна.

Шоуалтер се накланя, като че ли от далечината дочува някаква танцувална музика, и се опитва да застане между Заека и Еди. Казва:

— Решихме да поговорим с вас, оценяваме търпението ви. Това тук е колата ми, бихте ли искали да седнем в нея? Не е много удобно да стоим отвън така.

Колата е тойота, Хари се сеща за тъста си и това предизвиква доста неловки чувства.

— Предпочитам да остана прав — казва, — ако няма да ни отнеме много време. — И той се обляга на пощенската кутия, за да не се извисява толкова над тези мъже.

— Няма да ни отнеме много време — обещава Еди Брумбах и свеждайки рамене пристъпва крачка напред.

Шоуалтер отново навира рамото си, като че ли да се намеси, очите му изглеждат по-тъжни, избърсва меката си устна:

— Всъщност, не е нужно. Не искаме да бъдем нелюбезни, просто искаме да ви зададем няколко въпроса.

— Любезни въпроси — уточнява Заека, нетърпелив да помогне на този човек, чийто внимателен бавен глас е чисто брюърски, и който изглежда точно като самия град, учтив и толерантен, и мил, и в момента депресиран.