Джон Апдайк - Заека се завръща

Скийтър обича Заека да му чете от „Живота и битието на Фредерик Дъглас“.

— Ти си направо страхотен, нали? Тази вечер ще бъдеш големия ни негър. Като бял, приятелю, много не те бива, но като негър си направо супер.

Отбелязал е откъси от книгата с кламери и молив.

Заека чете: Читателят сигурно е забелязал, че сред имената на робите се споменава и това на Естер. Това беше името на млада жена, която притежаваше онова, което винаги е било проклятие за робините, а именно: лична красота. Тя беше висока, със светла кожа, добре оформена и с чудесни маниери. Естер беше ухажвана от „Нед Робъртс“, сина на любимия роб на полковник Лойд, който беше толкова красив като мъж, колкото Естер като жена. Някои робовладелци с удоволствие биха поощрили брака между тези младежи, но по някаква причина капитан Антъни не одобряваше връзката им. Той строго й заповяда да се откаже от компанията на младия Робъртс, и й каза, че ще я накаже сурово, ако отново я завари в негова близост. Но нищо не бе в състояние да държи тези хора далече един от друг. Те искаха да се срещат и се срещаха . Тука пропускаме. Подчертаното с червен молив продължава в края на страницата. Заека долавя как в гласа му се промъква драматизъм, подобно на сутрешна мъгла, като детски страх: Беше рано една сутрин, когато всичко беше притихнало, преди някой от семейството в къщата или в кухнята да се беше събудил. Всъщност аз самият бях събуден от сърцераздирателните писъци и жалостиви викове на бедната Естер. Мястото ми за спане беше на мръсния под в малкия килер, който имаше врата към кухнята…

Скийтър го прекъсва:

— Можеш да помиришеш този килер, нали? Мирише на мръсотия, нали, и на стари картофи, а стръкчетата трева пожълтяват, преди да са пораснали и няколко сантиметра, нали? Помириши това, той е спал там.

— Тихо — казва Джил.

— … и през процепите на суровите дъски можех ясно да видя и чуя какво става, без да ме видят. Китките на Естер бяха здраво завързани, а извитото въже беше закачено на дебела метална кука, закрепена на тежките дървени греди на тавана, близо до камината. Тя стоеше там на една пейка, с ръце опънати над главата. Гърбът и раменете й бяха голи. Зад нея старият господар с камшик в ръка изпълняваше варварското си дело, придружено от всякакви сурови, груби и мъчителни епитети. Беше жестоко бавен и удължаваше мъчението като човек, който се радва на агонията на жертвата си. Той отново и отново поставяше омразния бич в ръката си, нагласяйки го така, че да нанесе възможно най-болезнения удар, който силата и уменията му позволяваха. Бедната Естер никога преди не беше бичувана сериозно. Раменете й бяха пухкави и нежни. Всеки енергично нанесен удар изтръгваше от нея писъци и кръв. „Имайте милост! О, милост!“ Плачеше тя. „Няма да постъпвам повече така.“ Но пронизителните й викове изглежда само увеличаваха яростта му . Подчертаното с червено прекъсва, но Заека продължава до края на главата: Цялата тази сцена, с всички придружаващи я обстоятелства, беше отблъскваща и шокираща до крайна степен, а когато мотивите за това жестоко наказание станат известни, езикът няма да има думи да опише точното чувство на този криминален акт. След като й нанесе, не смея да кажа колко удара, старият господар развърза бедната си жертва. Когато я пусна, тя едва стоеше на краката си. Съжалявах я от все сърце и тъй като бях още дете и не бях свикнал на подобни сцени, шокът ми беше огромен. Бях ужасен, притихнал, зашеметен и объркан. Току-що описаната случка често се повтаряше, тъй като Едуард и Естер продължиха да се срещат, въпреки всички усилия срещите им да бъдат предотвратени .

Скийтър се обръща към Джил и рязко я удря, като дете, по гърдите.

— И не ми викай тихо, путко такава.

— Исках да чуя пасажа.

— Как ти се стори, путко?

— Хареса ми как Хари го прочете. С чувство.

— Майната им на белите ви чувства.

— Хей, спокойно — казва Заека безпомощно, усещайки, че насилието е неизбежно.

Скийтър е подивял. С една ръка на рамото й, като че ли за да я прегърне, той се пресяга с другата ръка към гърлото й и разкъсва яката на бялата й рокля. Платът е здрав; главата на Джил се отмята преди звукът от разкъсването да се чуе. Тя отскача назад върху дивана, очите й са безизразни; малките й гърди с твърди зърна се подрусват през скъсания V-образен процеп.

Инстинктът на Заека не е да я спаси, а да защити Нелсън. Той пуска книгата на масата и застава между момчето и дивана.

— Качвай се горе.