Джон Апдайк - Заека се завръща

— Става дума — казва той неубедително — за прахосничеството. За безгрижието.

Джил пита механика:

— Можете ли да я поправите за един час? Малкият ми брат трябва да си пише домашното.

Механикът говори само на Заека:

— Двигателят е съсипан. Буталата са се разтопили върху цилиндрите. Най-близкото място, където могат да оправят такава кола май е Потстаун.

— Можем ли да я оставим при теб, докато уредим някой да дойде да я откара?

— Ще трябва да ви взимам по долар на ден за паркинг.

— Добре. Давай.

— И още двайсет за тегленето.

Той плаща. Механикът изтегля поршето до гаража. Те се возят с него, Джил и Хари в неговата кола („Внимателно, казва механикът на Джил докато се качва, не искам да си нацапаш с грес хубавата бяла рокля“), Скийтър и Нелсън в малката. В гаража механикът вика такси да ги закара до Западен Брюър. Скийтър изчезва зад една зацапана врата и непрекъснато пуска водата на тоалетната чиния. Нелсън се настанява да гледа как механикът откача колата и го слуша да говори за „твигатели“. Джил и Хари излизат навън. Щурци църкат в тъмните поля. Четвъртитата Луна, с едно болно око, се плъзга над табелата с летящия кон. Външните лампи на гаража са изгасени. Той забелязва нещо бяло върху гуменката й. Падналото цветче се е залепило там. Навежда се и й го подава. Тя го целува, за да му благодари, и после мълчаливо го оставя върху един варел с боклуци, пълен с мазни хартиени кърпички и пробити кутийки.

— Да не си изцапаш роклята с грес.

Чува се шум на автомобилни гуми, един стар буик от петдесетте, с онези спойлери на задницата по модел на В-19, се приближава към тях. Таксиметровият шофьор е дебел и дъвчи дъвка. По пътя до Брюър главата му се уголемява като пирамида от фаровете на насрещните коли, неподвижна, освен ритмичното дъвчене. Скийтър седи до него.

— Прекрасен ден — провиква се Заека към него.

Джил се засмива. Нелсън е заспал в скута й. Тя си играе с косата му, извивайки я между нежните си пръсти.

— Става, за това време от годината — идва бавният отговор.

— Природата тук е красива. Почти не излизаме на север от града. Бяхме тръгнали да разглеждаме забележителностите.

— Тука няма кой знае какви забележителности.

— Двигателят ни блокира, сигурно колата е напълно скапана.

— Сигурно.

— Дъщеря ми е забравила да сипе масло; в днешно време децата са такива, развалят една кола и минават на следващата. Материалните неща вече не означават нищо за тях.

— За някои, сигурно.

Скийтър му казва отстрани:

— Сигурно често срещаш разни готини типове с такива злополуки, много хора закъсват тука, а?

— Ами, да — казва шофьорът и това е всичко, което казва, докато не се обръща към Заека, след като е спрял на „Виста Кресент“.

— Осемнайсет.

— Долара? За десет мили?

— Дванайсет. И трябва да се върна обратно.

Заека отива до шофьорската страна да плати, докато останалите изтичват към къщата. Мъжът се навежда от прозореца и го пита:

— Знаеш ли какво правиш?

— Не точно.

— Ще ти забиват нож в гърба всеки път.

— Кой?

Шофьорът се навежда още повече. На светлината на уличната лампа Заека вижда едно широко лице, тъжно и бледо, с уста без устни, като на кит, закрепена върху меланхоличното му изражение, и един белег под формата на подкова на месестата част на носа му. Отговорът му е неясен:

— Наркоманите.

Засрамен заради него, Заека отвръща поглед и вижда — Нелсън е прав — тълпа деца. Те стоят от другата страна на улицата, някои на колела, и гледат кой излиза от странната кола. Тази тълпа на фона на пустия терен на „Пен Вилас“ го притеснява, както, ако растенията по повърхността на Луната почнат да гният.

След тази случка Скийтър придобива смелост. Кожата му отново предизвиква слънцето. Заека се връща от работа и заварва двамата с Нелсън да стрелят в коша на алеята. Нелсън подхвърля топката към баща си и ударът с една ръка на Заека от два метра разстояние изсвистява. Красиво.

— Хей — кукурига Скийтър така, че да го чуят от всички къщи в „Пен Вилас“. — Откъде изнамери този старовремски стил в баскетбола? Опитваше се да бъдеш смешен, нали?

— Ама вкара, нали? — лоялно се застъпва Нелсън.

— По дяволите, момче, и едноръко джудже можеше да го блокира. За да вкараш такъв удар ти трябва стена, колкото двама мъжаги, нали? Трябва да подскочиш и да стреляш, да подскочиш и да стреляш.

Той им го демонстрира, не уцелва, но изстрелът му изглежда правилен, топката се задържа високо горе, издига се с извивка във въздуха, нежно подхвърляне, което би се извило над всеки защитник. Заека го опитва, но тялото му се оказва прекалено тежко, усилието от вдигането му пречи. Топката лети лошо. Скийтър казва: