Джон Апдайк - Заека се завръща

— Човече, толкова отдавна не съм излизал на чист въздух, че дробовете ме болят.

Джил кара бързо, настойчиво, с арогантността на младите. Заека непрекъснато удря крак в пода на колата, но там няма спирачки, хладният профил на Джил се усмихва. Малкото й краче, обуто в гуменки, натиска газта при излизане от завоите, набира скорост, за да задмине някакъв огромен тир — колата е като яростно бълваща къща на колела — точно, преди един завой към прав участък между долини от червена пръст и бледо житно стърнище да ги запрати в забвение. Местността е красива. Есента е отнесла онази тежка Пенсилванска зеленина, небето е прочистено от провисналото млечно лято, хълмовете граничат с кехлибарените и огнено оранжеви сенки, които след месец ще се превърнат в люспи с цвят на скакалец, които пукат под краката в ловния сезон. Лека омара се носи над долината като мъгла по кожата на река. Джил спира колата пред боядисана в бяло ограда, до която стърчи ябълково дръвче. Слизат сред облак от мириса на презрели изпопадали ябълки. Плодовете гният в краката им във високата влажна трева, която огражда процеждаща се вадичка, тревата още е тъмнозелена. Ливадата зад оградата е окосена толкова ниско, че изглежда кафява, но храстите, където репеят е бил подхранван от кравешки тор, се извисяват нагоре до човешки бой. Нелсън вдига една ябълка и си отхапва от страната, където няма дупки от червеи. Скийтър протестира:

— Хлапе, не яж този боклук!

Не е ли виждал някой да яде на природа досега?

Джил повдига роклята си и прескача вадичката, докосва една груба, топла, бяла дъска от оградата и поглежда през процепа в далечината, където в тъмната сянка на дърветата една построена от пясъчник ферма блещука като бучка захар, накисната в чай, а широкото, мрачно колело на стара фермерска каруца стои застинало и чака до ръждива пръчка, която прилича на помпа. Спомня си ръждясалите клинове, очакващи редицата лодки на доковете на „Айлънд Роуд“, ръждясалия, занемарен и избелял от солта вид на всичко построено там, където морето се плиска, лятното слънце над сивата като чайка гора, доковете, заслоните, проскърцващото при движението на водата желязо, толкова отдалечено от тази зрялост на сушата. Казва:

— Да тръгваме.

И те отново се натъпкват в малката кола и отново задминават камиони и бензиностанции и „холандските“ ресторанти с шестоъгълни неонови табели, докато вятърът и скоростта на колата поглъщат всички миризми и звуци, и мисли за евентуален друг свят. Ширналата се песъчлива природа на юг от Брюър, фермите, отпечатани върху подкастрените спретнати поля като върху корица на списание, се превръщат в грозните хълмове и тъмните долини на север от града, където примитивната желязна индустрия някога е била развита, и където хората са строели тухлени къщи с тесни фасади и триъгълни покриви с капандури като рамене на ястреб, накацали по неравните морави зад островърхи огради. Меката, червена като саксия почва на Брюър, тук, на десет мили на север става по-твърда и тъмна като овча кръв. Въпреки че още не са навлезли във въглищните райони, дърветата изглеждат потъмнели от въглищен прах. Заека си спомня статии, които бяха публикували във „Ват“, за странни убийства, кланета, изгаряния и удушвания, извършени в тези тесни долини с тесните им главни улици с кървавочервени църкви и тротоари и зали на „Одфелоу“, улици, които завършват като извити вратове, с остри завои при изоставените железопътни релси в мрачни клисури, където тече поточе с цвят на потъмняло сребро, и след това са пресечени от влажен покрит мост, който трака, докато те поглъща.

Заека и Нелсън, Скийтър и Джил, натъпкани един до друг в малката кола, се смеят много по време на това пътуване, смеят се на нищо — на глупавото изражение на лицето на някакъв селянин със смешни дрехи, покрай когото минават, на прасетата в кочините, на имената по пощите (Хинершиц, Фокт, Штупнагел), на трактористите, които са толкова дебели, че нищо друго, освен седалката на трактора не може да ги побере. Смеят се, дори когато малката им кола, макар че стрелката за горивото показва, че резервоарът е пълен до половината, подскача, задавя се, намалява и спира, като че ли някой е натиснал спирачки. Джил едва успява да я отклони встрани от пътя да не пречи на движението. Заека слиза, за да погледне двигателя, който е отзад, под полегатия капак — стегната машина, чиито чаркове не са открити, видни и ясни като на линотипа, а объркани, мазни и скрити. Стартерът чегърта, но двигателят не иска да запали. Веригата експлозии, работеща с помощта на съдбата, се е задръстила. Оставя капака отворен, за да сигнализира за спешен случай. Скийтър, заклещен отзад, се провиква: