Джон Апдайк - Заека се завръща

— Май не искам да слушам повече — казва Нелсън. — Направо ми се доповръща, а и ще изпуснем Саманта.

Джил му казва:

— Трябва да оставиш Скийтър да ни го разкаже, ако иска. Ще му олекне, като ни го разкаже.

— Това се е случило, Нелсън — казва Заека, — ако не се беше случило, нямаше да искам да се занимаваш с това. Но то се е случило и ние трябва да го приемем. Всички трябва да се справим с това по някакъв начин.

— Шлитц.

— Не знам, чувствам се ужасно. Една светла бира.

— Хари, ти не си на себе си. Какво става? Чувал ли си се с Дженис?

— Слава богу, не. Как е мама?

Възрастният мъж се намества по-близо, като че ли ще сподели нещо цинично:

— Честно казано, тя е по-добре, отколкото се надявахме преди месец.

Сега Скийтър наистина вижда нещо на тавана, нещо бяло в белотата, но белият цвят е различен и единият изтича от дупка в другия.

— Знаете ли — пита той, — че има две теории за произхода на Вселената? Едната твърди, че е имало Голям Взрив, както в Библията, и ние още вярваме в това, че всичко е произлязло от нищото, просто ей така, както ни учи Добрата Книга, нали? И най-странното е, че всички доказателства подкрепят тази теза. Другата теория, която лично аз предпочитам, настоява, че нещата само изглеждат така. Тя твърди, че съществува едно постоянно състояние, и въпреки че всичко се разширява навън, то не изтънява и не изчезва поради това, че през разни странни дупки в това нищо, сякаш отникъде, се появява нещо ново. Ето това ми звучи правдоподобно.

Заека пита:

— Какво общо има това с Виетнам?

— То е местната дупка. Мястото, където светът се пресъздава. Това е опашката ни, която си изяждаме. Това е задникът, който трябва да имаме. То е като кладенец, в който поглеждаш и се стряскаш от собственото си отражение в тъмната вода. То е, както казват, номер Едно и номер Десет. То е краят. И началото. Красиво е, мъжете правят красиви неща в тази кал. Това е мястото, където Бог се провира, Той идва, приятелю, малък приятелю и приятелко, пуснете го. Наведете се, стреляй, за да убиваш. Слънцето те изгаря. Луната става червена. Луната е като яркочервена бебешка главичка, която се провира между краката на майка си.

Нелсън изпищява и си запушва ушите:

— Мразя това, Скийтър. Плашиш ме. Не искам Бог да идва, искам да си остане там, където е. Искам да порасна като него, баща ми Хари, най-едрият мъж в стаята — обикновен, средностатистически мъж. Мразя приказките ти за войната и изобщо не ми звучи красиво, звучи ужасно.

Скийтър отмества взора си от тавана и се опитва да го фокусира върху момчето.

— Добре — казва. — Ти все още искаш да живееш, но те още те държат. Ти си роб. Остави се. Остави се, момче. Не бъди роб. Дори той, разбираш ли, дори баща ти се учи. Учи се как да умре. Учи се бавно, но все пак напредва от ден на ден, нали?

Обзема го някаква лудост. Той я оставя да го води. Изправя се и кляка пред детето, което седи на дивана до Джил. Коленичил, Скийтър казва:

— Не дръж добрия Бог извън себе си, Нели. Едно добро момче като тебе си сложи пръста в бента. Извади го. Остави го да дойде. Сложи си ръката върху главата ми и обещай, че няма да оставиш добрия Бог отвън. Направи това за стария Скийтър, той е страдал толкова дълго.

Нелсън слага ръка върху кълбото коса на Скийтър. Очите му се разширяват от учудване колко дълбоко потъва ръката му.

Казва:

— Не искам да те нараня, Скийтър. Не искам никой да наранява някой.

— Бог да те благослови, момче. — В тъмнината си Скийтър чувства благословията да протича през ръката, която трепери в косата му като слънце, греещо през облак. Не трябва да се подиграва на това дете. Нежно, потайно, сякаш разделя филизи от лудост, сърцето му достига до убеждението.

Гласът на Заека прогърмява:

— По дяволите, това е само една мръсна малка война, която трябва да бъде водена. Не може да я изкараш религиозна, защото по случайност си се оказал там.

Скийтър се изправя и се опитва да разбере този мъж.

— Проблемът при теб е — осъзнава той, — че още си обременен с разум. Разумът е пълна глупост, човече. Наистина ти помага да преживяваш дните си, но те оставя сам нощем. Не ти позволява да разбереш. Ти просто не разбираш, приятел. Ти дори не разбираш, че настоящето е всичкото време, което имаш. Това, което се случва с теб, е единственото, което има значение, нали? Ти си То. Ти си То. Аз слязох — той посочва тавана, пръстът му е като кафяв пастел, — за да ти кажа, че по някое време през тези две хиляди години ти си изчезнал някъде и отново си забравил, нали?