Джон Апдайк - Заека се завръща

Нелсън продължава да рита топката яростно, със страничната част на крака си, към една точка във вратата, от която боята вече се е олющила. Момчето е усвоило номера да спира топката с коленете си.

— Къде са другите двама?

— Вътре. Държат се странно.

— Как така?

— Нали знаеш. Надрусано. Скийтър спи на дивана. Татко?

— Какво?

Нелсън рита топката, веднъж, два пъти, с всички сили, докато не я изпуска, и вече събрал кураж, казва:

— Мразя децата наоколо.

— Какви деца? Никога не съм виждал деца. Когато бях малък, всички играехме по улиците.

— Те гледат телевизия и ходят в Малката лига и такива неща.

— И защо ги мразиш?

Нелсън е хванал топката и я премята от крак на крак, краката му са ловки като ръцете му.

— Томи Франкхаузер каза, че у нас живее негър и че баща му казал, че това разваля репутацията на квартала и че по-добре да внимаваме.

— Ти какво му отговори?

— Казах му той да внимава.

— Сбихте ли се?

— Аз исках, но той е с една глава по-висок от мен, въпреки че сме в един клас, и той просто се изсмя.

— Не се притеснявай за това. Ще се източиш. Всички Енгстръмови са високи.

— Мразя ги, татко, мразя ги! — и той рита топката толкова силно, че тя отскача зад ръба на дъсчения покрив на гаража.

— Не трябва да мразиш никого — казва Хари и влиза вътре.

Джил е в кухнята и плаче над тигана с късчета агнешко месо.

— Пламъкът непрекъснато се усилва — казва. — Толкова е намалила газта, че малките сини пламъчета пращят. Той увеличава котлона и Джил изпищява, хвърля се върху него, притискайки лице към гърдите му, гледа го с очи, които смехът е оцветил в тъмнозелено. — Миришеш на мастило — казва. — Целият си в мастило, толкова си чист. Като вестник. Всеки ден на вратата има нов вестник.

Той я притиска по-близо, сълзите й го прогарят през ризата.

— Скийтър да не ти е давал нещо?

— Не, тате. Искам да кажа, любовнико. Седяхме си вкъщи цял ден и гледахме телевизионни игри. Скийтър се дразни, че вече показват само негърски двойки. Казва, че било символизъм.

Той усеща дъха й, и както му е обещала там не долавя нищо, нито алкохол, нито трева, само дъх на невинност, слаб мирис на захар. Зърва една врата да се люлее и някакъв украсен с мъниста питчер.

— Чай — казва той.

— Какъв елегантен малък нос. — Казва тя за неговия и го пощипва. — Точно така. Следобед двамата със Скийтър пихме студен чай. — Тя продължава да го милва, да се отърква в него, да го натъжава. — Ти целия си елегантен — казва. — Като огромен снежен човек си, блещукаш, само дето нямаш морков вместо нос, морковът ти е ето тук.

— Хей — казва той, отскачайки.

Джил бързо му казва:

— Харесваш ми повече от Скийтър там, мисля, че обрязването загрозява мъжете.

— Ще можеш ли да приготвиш вечерята? Май е по-добре да се качиш горе и да си полегнеш.

— Мразя, когато си толкова изнервен — отговаря му тя, но без омраза, с глас, който се полюшва, както някое прибиращо се вкъщи дете полюшва чантата си. — Мога да приготвя вечерята, мога да направя всичко, мога да летя, мога да доставям удоволствие на мъжете, мога да броя на френски до колкото си искам, виж! — и тя си вдига роклята над кръста — аз съм коледна елха!

Но вечерята, която сервира на масата, е лошо приготвена. Агнешкото месо е гумено и синкаво около кокала, грахът хрупа недоварен в устите им. Скийтър блъсва чинията си:

— Не мога да ям този боклук. Да не съм примитивен, нали?

Нелсън казва:

— Много е хубаво, Джил.

Но Джил знае и свежда слабото си лице. Сълзите падат в чинията й. Странни сълзи, не като израз на мъка, а някакъв химически разтвор, сълзи, които тя показва, както люлякът показва цветчетата си. Скийтър продължава да я тормози:

— Погледни ме, жено. Хей, путко, погледни ме в очите. Какво виждаш?

— Виждам тебе. Целият си поръсен със захар.

— Виждаш Него, нали?

— Не.

— Погледни към тези драперии, скъпа. Тези грозни домашно изтъкани драперии, които сякаш се сливат с тапетите.

— Скийтър, той не е там.

— Погледни ме. Виж.

Всички поглеждат. Откакто дойде да живее при тях, Скийтър е остарял. Козята му брадичка е заприличала на храст, кожата му е придобила опънатата лъскавина на роб. Тази вечер не си е сложил очилата.

— Скийтър, Той не е там.

— Продължавай да ме гледаш, путко. Какво виждаш?

— Виждам какавида от кал. Виждам черен рак. Току-що си помислих, че ангелите са като насекоми, имат по шест крака. Не е ли така? Нали това искаш да ти кажа?

Скийтър им разказва за Виетнам. Накланя главата си назад, като че ли таванът е киноекран. Иска да му отдаде дължимото, но се страхува да отприщи спомените си.