Джон Апдайк - Заека се завръща

— От него ще стане доста добър негър, а?

Нелсън казва:

— Недей, Скийтър, той не се подиграва, така че и ти не трябва да го правиш.

— Не съм казал нищо лошо. Точно от това има нужда светът, от добри негри, нали?

За да покаже на Нелсън колко е смел, Заека пита Скийтър:

— Това са сълзливи истории. Все едно да ме боли корема, че шведите са разпердушинили финландците през Еди-коя си година.

Нелсън извиква:

— Изпускаме „Смях“!

Включват телевизора. Малката студена звезда се уголемява, пороят от ивици се превръща в картина, Сами Дейвис Дж. е в ролята на малкото мръсно старче, което почуква зад една пейка в парка, тананикайки си онази безцелна тъжна мелодийка. Когато вижда, че някой седи на пейката, той вирва глава. Не е Рут Бази, а Арт Джонсън, белият, истинското мръсно старче. Двамата сядат един до друг и се гледат втренчено. Изглеждат като един човек, който се гледа в криво огледало. Нелсън се засмива. Всички се засмиват: Нелсън, Джил, Заека, Скийтър. Дъждът мило ги пристяга, като шивач, който крои и шие из цялата къща, намествайки огромния си широк халат.

Нощите със Скийтър се сливат една с друга. Скийтър го пита:

— Искаш ли да разбереш как се чувства един негър?

— Не особено.

— Татко, недей — казва Нелсън.

Джил, притихнала, отнесена, подава на Заека джойнта. Той си дръпва внимателно. Не е държал цигара почти от десет години, страх го е да вдиша дима. Едва не беше повърнал онзи път в „При Джимбо“. Вдишваш и задържаш. Задържаш.

— Представете си — казва Скийтър, — че сте в стъклена кутия и всеки път, когато тръгнете към нещо, си удряте главата. Представете си, че сте в някой автобус и всички се отдръпват от вас, защото тялото ви е покрито с гнусни заразни струпеи.

Заека издишва, изпуска дима:

— Не е така. Негърските момчета по автобусите са нахални като мухи.

— Толкова много си печатал, че смяташ, че светът е оловен, нали? И не мразиш никого, нали?

— Никого. — Искрен е. Пространството е прозрачно.

— А какво мислиш за тия от „Пен Парк“?

— Кои?

— Всичките. Тези, които живеят в огромните, подобни на пайове, псевдотюдорски къщи с техните кадилаци, паркирани отпред до храстите с хортензии. Ами онези стари глупаци в клуб „Мифин“ с металните му врати, които притежаваха текстилните фабрики, а сега нямат нищо, освен купчина документи, които пазят по кутиите с пури и приятелките си? Какво ще кажеш за тях? Ще ги оставиш да се нанесат, преди да ми отговориш?

Заека си представя „Пен Парк“, дървените триъгълни покриви, гипсовата мазилка, оплевените морави, пухкави като възглавнички. Намираше се на хълма. Навремето си представяше, че е на върха на хълма, хълм, който никога нямаше да изкачи, защото не беше истински хълм като Маунт Джъдж. И те с майка му, баща му и Мим живееха в основата на този хълм, в тъмното, до Болтерови; а баща му се прибираше от работа ден след ден прекалено уморен, за да играе на топка в задния двор. Майка му никога нямаше бижута като другите жени; и си купуваха стар хляб, защото беше с едно пени по-евтин; баща му не си оправяше зъбите, за да пести парите за зъболекар, а сега болестта на майка му беше като игра за лекарите с кадилаци, които живееха в „Пен Парк“.

— Мразя ги — казва той на Скийтър.

Лицето на чернокожия мъж просветва, засиява:

— Още по-дълбоко.

Заека се страхува, че чувството ще бъде крехко и ако се вгледа в него ще изчезне, но то не изчезва, а се разпростира. Триъгълни дървени покриви, алеи, покрити с камъчета, и голф клубове изпълват небето с отломки. Спомня си един лекар. Беше го срещнал случайно в началото на лятото. Отиваше да види майка си и тъкмо вървеше към верандата. Лекарят бързаше, минаваше под прозорчето с форма на полукръг, през което се виждаше всичко, облечен в шикозен кремав шлифер, въпреки че току-що беше започнало да ръми. Беше от онези типове, които веднага изваждаха шлифери отнякъде, спретнати, нагласени, животът ги обожаваше, с панталони от туид, с остри като бръснач ръбове над излъсканите обувки, забързан за следващото си посещение, нетърпелив да се махне от тази влажна наклонена улица. На вратата баща му притеснено си намества ченето като стара баба, докато ги запознава:

— Синът ни, Хари — жалка гордост. Раздразнението на лекаря от това, че е задържан със секунда, си проличава от потръпването на горната му устна под подрязания му мустак с цвят на желязо. Ръкостискането му също е желязно, арогантно, прищипва неподготвената ръка на Хари и сякаш казва: „Аз съм силен, пречупвам телата според желанието си, аз съм животът и смъртта“.