Джон Апдайк - Заека се завръща

Паяшек се приближава зад него, мърморейки за телефона. Заека с усилие се изправя. По-зле е от махмурлук. Трябва да спре да го прави всяка нощ. Трябва да се стегне. Да се стегне. Да се ядоса.

— За бога, Дженис…

— Не е Дженис, Хари. Аз съм. Пеги.

— О, здравей, как си? Как е Оли?

— Забрави Оли, не споменавай името му. Не е идвал да види Били от седмици и изобщо не ми помага с издръжката, а когато най-накрая се появи, знаеш ли какво донесе? Той е истински гений, никога няма да се сетиш.

— Още един мотор.

— Кученце. Донесе ни златист ретривър. И сега какво, по дяволите, да правим с това кученце, когато Били е по цял ден на училище, а аз съм на работа от осем до пет всеки ден?

— Намерила си си работа? Поздравления. Какво работиш?

— Печатам данни за „Брюър Филти“ в Янгуист, вкарват всичките си данни в компютри и не само, че умирам от скука, но и дори не мога да разбера кога съм сбъркала, просто се получават дупки в лентата, с всичките тези цифри.

— Звучи ми добре. Пеги, като си говорим за работа, не им е много приятно да ми звънят тук.

Гласът й сякаш отстъпва, изпълва се с достойнство:

— Извинявай. Исках да си поговорим, докато Нелсън не е наоколо. Оли обеща на Били да го заведе на риба следващата неделя, не тази неделя, а следващата, и се чудех, след като няма изгледи ти да ме поканиш, реших аз да те поканя да вечеряме в събота като го доведеш.

Разтворената й хавлия, снопчето срамни косми, сребристите стрии, не си брой пилците. Тоест — брой си пилците.

— Би било чудесно — казва.

— Би било.

— Трябва да видя. Тези дни съм малко зает…

— Онзи мъж още ли не си е отишъл? Изритай го, Хари. Той се възползва от теб. Извикай полиция, ако не иска да си тръгне. Наистина, Хари, прекалено си пасивен.

— Да, има нещо такова… — Едва след като затваря вратата на офиса зад гърба си и тръгва към постоянната светлина около машината си, той усеща как снощната марихуана го сграбчва, дърпа го за коленете като отлив. Никога повече. Нека Иисус му покаже друг път.

— Разкажи ни за Виетнам, Скийтър.

Тревата се смесва с кръвта във вените му и той се чувства много близо, много близо до всички тях: до лампата с дърворезба, до гъстата, тревожно разбъркана коса на Нелсън, до босите крака на Джил, леко безформени около глезените. Обича ги. Всички. Гласът му се движи напред-назад около очите им. Зачервените очи на Скийтър се извъртат към тавана. Оттам вдъхновението се излива върху него.

— Защо искаш да знаеш?

— Защото не съм бил там?

— Мислиш, че е трябвало да отидеш, нали?

— Да.

— И защо?

— Не знам. Дълг. Вина.

— Не, сър. Иска ти се да си бил там, защото нещата се случваха там, нали?

— Добре.

— Това беше най-доброто място — казва Скийтър, но не като въпрос.

— Нещо такова.

Скийтър продължава, настоявайки внимателно:

— Там нямаше да се чувстваш така кастриран, нали?

— Не знам. Ако не искаш да говориш за това, недей. Дайте да пуснем телевизора.

— Започва „Взвод Мод“ — казва Нелсън.

Скийтър обяснява:

— Ако не можеш да се чукаш, мръсните снимки няма да ти свършат работа, нали? А и да можеш, пак няма да ти свършат работа.

— Добре, не ни казвай нищо. И внимавай как говориш пред Нелсън.

Нощем, когато Джил се обръща към него в леглото, той осъзнава, че неузрялата й твърдост го отвращава. Димът в него отделя желанията му от чатала му, изпълнен е с пърхащи желания, които му пречат да откликне на женския й повик, повик, който сам помогна да се развие в момичешкото й тяло. Но в съзнанието си той вижда устата й, осквернена от целувката на Скийтър, и усеща как тя гние, разяждана от бляскавата му отрова. Не може да й прости и това, че е била богата. И все пак, чрез тези нощни откази, това мълчаливо унижение, той чувства нещо неестествено да покълва в него, нещо, което може би е обич. Самата тя, сякаш все повече се вкопчва в него, изминали са дълъг път от онази нощ, когато тя се наведе над него като малко момиче, подскачащо да си откъсне ябълки.

Тази есен Нелсън е открил футбола; в гимназията има отбор по футбол и ниският му ръст не е недостатък. Когато се прибира един следобед, Хари намира момчето да рита съшитата от черно-бели шестоъгълници топка отново и отново срещу вратата на гаража под неизползвания баскетболен кош. Топката подскача зад Нелсън, Хари я взема, опипва странните й шевове. Опитва се да уцели коша. Не успява:

— Тръпката я няма. Странно чувство — казва той на сина си. Когато остаряваш, мозъкът ти изпраща команди, а тялото ти сякаш гледа на другата страна.