Джон Апдайк - Заека се завръща

— Това е мястото, където всичко свършва — започва той бавно. — Нямахме навеси, под които да се скрием, стояхме на дъжда като животни, спяхме в дупки в земята, корените ни боцкаха и знаете ли, някак си успявахме. Не умирахме от това. Беше странно. По време на една разузнавателна мисия някакъв дребен дръпнат старец, с онези смешни шапки, идваше и се опитваше да ни продава пилета. Имаше и малки момиченца, сладки като куклички, които ни продаваха хероин по пътя в онези малки консерви, които фотографите от пресата изхвърляха, нали? Беше сложно, нямаше никаква организация — той повдига ръката си, — която да контролира дрогата.

Цветни фрагменти се изсипват върху него от дупката в тавана. Зелени машини, грозно зелени, поглъщат грозните зелени храсталаци. Следите от Амтрака 30 30 Амфибийна десантна кола. — Б.пр. , оставени в червената тинеста кал. Смарагдово зеленият цвят на оризовите арпи, всяко растение отразено във водата ясно като монограм. Цветът на човешки уши, които един войник от друга рота сушеше под колана си като сбръчкани кайсии, жълти. Черният цвят на традиционните виетнамски носии, които малките нежни проститутки носеха. Бяха крехки като статуетки и той не вярваше, че ще може да ги докосне, въпреки че онзи мазен тип в бял костюм непрекъснато го подтикваше, казваше му: „Черен войник номер едно, най-големите пушки, виетнамските момичета обичат духат“. Червеното, не цвета на кръвта, а на асото каро, което момчето от неговата рота носеше под каската си за късмет. Всички онези амулети: знакът на мира от разтопено желязо, мънистата за любов, извезаните с мъниста думи ЛЮБОВ, ИИСУС, МАЙКА, ПОГРЕБЕТЕ МЕ ЖИВ, сандалите Хо Ши Мин, изрязани от гуми за тези малки крачета, Тао кръстовете, християнските кръстове, кръстовидните бомби, които фантомите пускаха като диря отгоре, отпечатъците под формата на „X“, които връзките на обувките оставяха след време, лъскавите зелени чували за труповете, завързани като продълговати сакове с писма, слънцето над червения прах, над синия дим, слънце, процеждащо се през растителността в джунглата, където виетнамците с руски пушки се спотайваха по-тихи от орхидеи, всичко това го връхлита, чувства се смазан от товара. Чувства, че няма да успее да накара тези трима бели скапаняци да разберат, че зад облепените с тапети стени наистина съществуват други светове.

— Само си представи звуците — казва Скийтър, — когато някоя от вражеските гранати се разбие близо до твоя окоп. Имаш чувството, че там е имало голяма и солидна стена, дебела двайсет стъпки и изолираща звука, а ти си само една екзалтирана буболечка. Веднага след това те стъпкват хиляди крака, за тях няма значение, нали? Наистина ти се взривява мозъкът. А умрелите, умрелите са толкова странни, толкова мъртви. Като вдървена мишка, която котката ти влачи по моравата. Искам да кажа, те изглеждат така отвъд всичко, толкова спокойни, че не мога да го опиша. Онзи същият пехотинец, който миналата вечер ти е разказвал толкова подробно за момичето си в Ошкош, толкова ярко, че ти се е приискало да си биеш една чекия, а после виетнамците пускат една мина и краката му отхвръкват на една страна, а тялото му на друга. Беше ужасно. Там казваха: „Свят, изтъкан от болка“. И точно така беше.

Нелсън пита:

— Какво значи пехотинец?

— Пехотинецът е крака. Последна дупка на кавала, нали? Обикновен войник, който носи пушка и сече джунглата. Зелената машина е много умна. Карат обикновените пехотинци да се крият в храсталаците, за да ги взривяват, а записалите се като доброволци си седят в Лонгбин и докладват на репортерите броя на загиналите. Закараха ротата „Чарли“ на едни гадни хълмове, но не ме записаха отново като доброволец. Щях да получа куршум, нали?

— Мислех, че аз съм от ротата „Чарли“ — казва Заека.

— Аз пък си мислех, че Виетконг са „Чарли“ — казва Нелсън.

— И ти си бил, те също са, както и аз, всички сме „Чарли“. Бях рота „Ч“ като Чарли, Втори батальон, 28-и пехотен полк. Първа дивизия. Биехме се навсякъде по протежение на река Донгнай. — Скийтър поглежда към празния таван и си мисли: „Не му отдавам дължимото, не му отдавам дължимото, разказвам го прекалено накратко. Свещената сърцевина е най-трудна за описване“.

— Проблемът с „Чарли“ е — казва той, — че е навсякъде. Във Виетнам всички бяхме „Чарли“, нали? Всички дръпнати са „Чарли“, така че вече не ти пука, когато застреляш някоя старица или пък някое дете, защото точно те може да са заложили пунджи пръчките 31 31 Остра бамбукова пръчка, забивана под ъгъл и скрита в тревата или калта, често пъти намазвана с екскременти, за да инфектира краката на американските войници. — Б.пр. през нощта, може и да не са, но това просто няма значение. Много неща нямаха значение. Виетнам сигурно е единственото място в страната на Чичо Сам, където разделението черни — бели няма значение. Наистина. Имаше бели момчета, които умираха за мен. Армията се държи с чернокожите наистина добре, черните тела могат да спират куршумите, както всички останали; изправиха ни там, и не си мислете, че не сме благодарни, наистина сме благодарни, блъскахме се да спираме куршумите, толкова бяхме щастливи да умираме редом до белите. — Белият таван все още е бял, но вече започва да жужи, да се навежда към пространството в стаята, трябва да се остави духът да го извисява. — Спомням си едно момче, как мразя, че ме карате да си спомням, бих дал единия си ташак, за да го забравя, беше ранено, в тъмнината, минохвъргачките ни засипваха с мини още от залез-слънце, изобщо не трябваше да сме в тази долина, лежеше там, а червата му се бяха изсипали. Не го видях, давах заден извън обсега на минохвъргачките и стъпих във вътрешностите му, имах чувството, че стъпвам върху желе, беше още по-лошо, той изпищя и умря, бил е жив. Един друг път четирима от нас бяхме на разузнавателна мисия и няколко от техните АК-47 изгърмяха, издават напълно различен звук от М-16, по-скоро като пукане, разбирате ли? Не толкова тежко. Притиснаха ни до земята. Едно от момчетата, бяло момче от Тенеси, още не се беше бръснал, невеж като Мойсей, се промъкна в храстите и ги изпозастреля. Когато отидохме да го вземем, куршумите го бяха разделили на две, направо беше невъзможно човек да продължава да стреля в такова състояние. Беше ужасно. Не съм вярвал, че човек може да види такива неща и още да има очи. Онези нещастни врагове виждаха напалма точно пред тях, сребърните кутии падаха непрекъснато, а те ни нападаха иззад храстите, горяха, но продължаваха да стрелят, плюеха куршуми и горяха като факли на парад, някои се мятаха право в окопите при нас, явно смятаха, че единственият начин да се отърват от напалма е да стоят в нашия периметър. Застрелвахме ги, за да не им слушаме агонията. Малки момчета с лица като на момчето, което ни лъскаше обувките в базата. Убиването вече не ни се струваше толкова лошо, никога не ни се стори правилно, просто необходимо, като да се изпикаеш, нали?