Джон Апдайк - Заека се завръща

— Приятел, знаеш ли какво правиш с този капак, викаш неприятностите!

Заека му казва:

— По-добре излез. Ако ни ударят отзад, с тебе е свършено. Ти също, Нелсън. Излез.

Намират се на най-опасната магистрала, трилентова. Движението откъм Брюър тътне покрай тях като лавина от прах, шум и изгорели газове. Нито един добър самарянин не спира. Поршето е замряло в аварийната лента, покрита с онази сипкава фина настилка, която държавата ползва, за да задържа рохката почва. В далечината лястовици се плъзгат над скосените поля. Заека и Нелсън се облягат на бронята и гледат слънцето, което след час ще достигне хоризонта, да изпълва полето със сенките на стърнището, възвишения, неуловими като тези на рипсено кадифе. Джил се отдалечава и набира малко букетче от тънки, подобни на маргаритки димитровчета, които избуяват през есента върху толкова тънки стъбълца, че приличат на мустачета, щръкнали на няколко сантиметра над земята. Тя подава букетчето на Скийтър, за да го примами да излезе. Той се пресяга и го бута от ръката й, цветята се разпиляват и падат по чакъла на пътя. Гласът му долита приглушен от вътрешността на поршето:

— Бяла кучка, това е само начин да ме предадете, нали, на колата й няма нищо, нали?

— Не иска да запали — казва тя, едно цветче е паднало на върха на гуменката й. Лицето й е безизразно.

Гласът на Скийтър вие и ръмжи от металната му обвивка:

— Знаех си, че не трябва да излизам от къщата. Джил, скъпа, знам защо е всичко това. Не можеш да се откажеш от тревата, нали? Нямаш воля, нали? По-лесно е, отколкото да покажеш някаква воля, така че предай стария Скийтър на закона, нали?

Заека я пита:

— Какво казва?

— Казва, че го е страх.

Скийтър крещи:

— Разкарайте тези тъпи бели боклуци оттук. Ще бягам. Колко има до другата страна на оградата?

Заека му отговаря:

— Умен ход, наистина ще се отличаваш в пущинака. Точно като негър върху камара дърва за горене.

— Не ми говори за негри, бял боклук такъв. Едно нещо ще ти кажа — само да ме предадете и ще ви избия всички, ако ще да трябва да изпращам някой от Филаделфия да го направи. Не съм само аз, ние сме навсякъде, чуваш ли? А сега, шибаняци такива, накарайте тая кола да тръгне, чувате ли ме? Накарайте я да тръгне.

Скийтър произнася всичко това, докато седи сврян между кожените облегалки на задните седалки и задния прозорец. Паниката му е отвратителна и може да се окаже заразна. Заека изпитва желание да го измъкне от черупката му, но се страхува да го хване, може да го ужили. Тряска вратата на поршето, за да не чува този стържещ, режещ глас, и след това затваря задния капак на колата.

— Вие двамата останете тук. Успокойте го и не му давайте да излиза от колата. Ще отида до някоя бензиностанция, нагоре по пътя не може да няма.

Известно време тича, собствената му жлъчка го изгаря от отровния страх на Скийтър. След всичките тези вечери заедно, предателството е първата мисъл на негъра. Може да е естествено, цели триста години е било така. Заека тича, тича, за да задържи това черно тяло приклещено в колата, за да не се уплаши и да избяга. Както когато закъсняваше за училище. Скийтър се е превърнал в негов дълг. Закъснява, закъснява. И тогава вижда един стар червен знак с формата на летящ кон, увиснал над обагрените от залеза поля. Старомоден гараж: неразгадаемо работно място, почерняло от грес, с натежали от френски ключове стени, колани, чукове, автомобилни части. Стар автомат за Кока-кола, от онези с бутилките, мърка до хидравличния кран. Механикът, обрасъл младеж с провлечен говор и почернели ръце, го закарва с друсащата аварийна кола обратно до магистралата. Страничният прозорец на колата е счупен, вятърът свисти през него, лакомо се излива вътре.

— Блокирала е — гласи присъдата на механика. Пита Джил:

— Кога за последно си сипвала масло?

— Масло ли? Не сипват ли, когато зареждам с гориво?

— Не и ако не ги помолиш.

— Тъпа крава — казва й Заека.

Устата й превзето се присвива и тя казва предизвикателно:

— Скийтър също кара колата.

Докато механикът ръчка нещо по двигателя и натиска педала на газта, Скийтър се изправя на задните седалки и излиза на въздух. На последните слънчеви лъчи очилата му приличат на оранжеви дискове. Заека го пита:

— Докъде си ходил с тази щайга?

— О — отговаря чернокожият придирчиво, защото механикът може да го чуе. — Насам-натам. Но никога не съм карал безразсъдно. Не знаех, че — продължава да мърмори — автомобилът е твоя собственост.