Джон Апдайк - Заека се завръща

— Ами, ние — продължава Шоуалтер — обсъждахме, нали знаете, квартала. Децата ни разказваха, нали знаете, истории за това, което виждат през прозорците ви.

— Гледали сте през прозорците ми? — синята пощенска кутия е топла. Той вече не се обляга на нея. Въпреки че е октомври, тротоарът има свиреп вид, някаква прозрачна раздразнителност се е наслоила по асфалтираните покриви, по източените млади дръвчета, по наредените като парчета от пъзел ниски къщи от дърво, цимент, тухли и фалшиви каменни облицовки. Опитва се да погледне през тези къщи към своята собствена и да я предпази.

Брумбах се наежва, натрапва се на вниманието на Заека.

— Изобщо не е било нужно да гледат през прозорците, това, което се случва, им се поднася на тепсия. И въобще не мирише приятно.

Шоуалтер се намесва, гласът му е ласкав като на жена, мазен.

— Не, не, това е прекалено. Но е вярно. Предполагам, че не сте го пазили в особена тайна. През цялото време ходят насам-натам с малкото порше, а сега забелязвам, че той вече играе баскетбол с момчето пред самата къща.

— Той?

— Черният тип, който живее с вас — казва Шоуалтер, усмихвайки се, като че ли е отстранил пречката в разговора им, и си бъбрят на спокойствие.

— И бялото момиче — добавя Брумбах. — Малкият ми син се прибра вкъщи онзи ден и каза, че са се чукали направо на черджето пред къщата.

— Ами — казва Заека, изправяйки се. Чувства се абсурдно по-висок от тези двама мъже, сякаш ще отлети, докато се опитва да си представи подробностите от това, което момчето е видяло, като малък правоъгълник, който виси в съзнанието му подобно на картина, закачена прекалено високо на стената. — Такива неща се виждат, когато гледаш през прозорците на други хора.

Брумбах застава точно пред Шоуалтер и Заека си спомня на кой му напомняше ръкостискането му — на лекаря, който даваше на майка му новите лекарства. Пречупвам телата според волята си. Аз съм животът, аз съм смъртта.

— Чуй ме, братко. Опитваме се да отглеждаме деца в този квартал.

— Аз също.

— Това е друг въпрос. Какъв перверзник ще възпиташ там? Направо ми е жал за момчето, наистина ми е жал. Но какво ще кажеш за нас, които се опитваме да направим най-доброто? Това е почтен бял квартал — казва той, леко натъртвайки на думата „почтен“, но след това събира сила и продължава: — Точно затова живеем тук, вместо от другата страна на реката в Брюър, където са ги оставили да правят каквото си искат.

— Кой кого оставя да правят каквото си искат?

— Много добре знаеш кой, по дяволите, чети вестници. Ония старици дори не могат да излязат навън посред бял ден с портмоне в ръка.

Притеснен, Шоуалтер ловко се придвижва с едното рамо напред и се намесва:

— Не става въпрос само за това, че е бял квартал, всяко уважавано чернокожо семейство е добре дошло, ходил съм на училище с негри и бих работил рамо до рамо с тях всеки ден от седмицата, всъщност в компанията ми има програма за набиране на негри. Проблемът е, че собствените им водачи им казват да не се захващат, втълпяват им, че е предателство да се научат как да си изкарват хляба с честен труд. — Казал е повече, отколкото възнамеряваше, и сега се опитва да върне думите си. — Ако се държеше като мъж и аз бих се отнасял с него като с мъж, нали не говоря нелепи неща, Еди?

Брумбах изпухтява и джобът на ризата му се опъва върху пакета с цигарите му, горната част на ръцете му се опъва отстрани на тялото му, като че ли под напора на вените.

— Бил съм се редом с негри във Виетнам — казва. — Няма проблеми.

— Хей, странно, че ти също си ветеран от Виетнам. Човекът, за когото говорим, също…

— Нямаше проблеми — продължава Брумбах. — Защото всички знаехме правилата.

Ръцете на Шоуалтер потръпват, докосват тесните ревери и се плъзгат надолу в нещо като милувка.

— Става въпрос за момичето и черния заедно — бързо казва той, да зачекне темата и да я приключи.

Брумбах казва:

— Господи, тези типове обожават бели задници. Трябваше да видиш какво ставаше в базите.

Заека подмята:

— Това са били жълти задници, не е ли така? Виетнамски задници?

Шоуалтер го подръпва за ръката и го отвежда встрани, на няколко стъпки от пощенската кутия. Хари се чуди дали някой изобщо пуска писма в нея, минава оттам всеки ден и тя му се струва тайнствена като пожарен кран, очакващ часа си, който може никога да не настъпи. Никога не я чува да подрънква. В Маунт Джъдж хората непрекъснато пращаха картички. Останал на разстояние от тях, Брумбах се втренчва в пространството, на равнището на телевизионните антени, с пълното съзнание, че го обсъждат. Шоуалтер казва: