Джон Апдайк - Заека се завръща

— А как е Джил?

— Спи като заклана. Погледнах в стаята и я извиках, но тя не се помръдна. Татко…

— Казвай.

— Той й дава разни неща… — Мисълта се е загнездила в него прекалено дълбоко, за да я извади на показ лесно; след като го казва, очите му хлътват в орбитите. Баща му усеща как тършува из съзнанието си, засрамен, изплашен, не може да намери правилните думи, не иска да обиди баща си.

Хари го подтиква:

— Неща?

Момчето бързо продължава:

— Тя вече не се смее, нито се интересува от нещо, просто седи или спи. Виждал ли си кожата й, татко? Станала е толкова бледа.

— Тя си е бяла по природа.

— Да, знам, но не е само това, изглежда болна. Почти нищо не яде и понякога повръща. Татко, не му позволявай да й причинява това, каквото и да е. Спри го.

— Как мога да го спра?

— Можеш да го изгониш.

— Джил каза, че ще си тръгне с него.

— Няма. Тя също го мрази.

— Ти не харесваш ли Скийтър?

— Всъщност не. Знам, че трябва. Знам, че ти го харесваш.

— Така ли? — Изненадан, той обещава на Нелсън. — Ще поговоря с него. Но, нали знаеш, хората не са собственост, не мога да контролирам това, което искат да правят заедно. Не можем да живеем живота на Джил вместо нея.

— Можехме, ако искаше. Ако те беше грижа. — Това е най-откритото неподчинение, което Нелсън някога си е позволявал. Заека инстинктивно иска да бъде нежен с този млад филиз, да го игнорира.

Той просто отбелязва:

— Прекалено е голяма, за да я осиновя. А ти си прекалено млад, за да се ожениш за нея.

Момчето мълчаливо се намръщва над книгата.

— А сега ми кажи нещо.

— Добре. — Лицето на Нелсън се напряга, сякаш всеки момент ще се затвори; очаква да бъде питан за Джил и секса и себе си. Заека се радва, че ще го разочарова, че му предлага малко пространство за дишане.

— Двама мъже ме спряха на път за вкъщи и ми казаха, че някакви хлапета гледали през прозорците ни. Чувал ли си нещо по въпроса?

— Естествено.

— Какво естествено?

— Естествено, че гледат.

— Кой?

— Всички. Франкхаузер и онзи лигльо Джими Брумбах, Евелин Морис и нейните приятели от „Пен Парк“. Марк Шоуалтер, а сигурно и сестра му Мерилин, въпреки че е съвсем малка…

— Кога, по дяволите го правят?

— По различно време. Когато се връщат от училище, докато съм на тренировка по футбол, преди да се прибереш от работа се мотаят наоколо. Предполагам, че понякога идват и като се стъмни.

— Виждат ли нещо?

— Понякога, предполагам.

— Говорят ли с теб за това. Подиграват ли ти се?

— Предполагам. Понякога.

— Горкото дете. Ти какво им казваш?

— Казвам им да си ебат майката.

— Хей, внимавай какво говориш.

— Това им казвам, нали ме попита.

— Налага ли ти се да се биеш?

— Не много. Само понякога, когато ми викат едно нещо.

— Какво?

— Едно нещо. Не се притеснявай, татко.

— Кажи ми какво ти викат.

— Негъра Нели.

— Ха. Готини хлапета.

— Те са просто деца, татко. Не искат да ми направят нищо лошо. Джил каза да не им обръщам внимание и че са глупави.

— А подиграват ли ти се за Джил?

Момчето извръща лице. Косата му покрива врата му, но въпреки това, дори отзад той не може да бъде сбъркан с момиче: ъгловатите му рамене, несресаната му коса, задавеният глас са мъжки:

— Не искам повече да говорим за това, татко.

— Добре. Благодаря. Хей, съжалявам. Съжалявам, че трябва да живееш в тази каша, която сме направили.

Задавеният глас възкликва:

— Как ми се ще мама да се върне! Знам, че това не може да стане, но много ми се ще. — Нелсън удря облегалката на кухненския стол и след това полага главата си на мястото, където се е стоварил юмрукът му. Заека безпомощно разрошва косата му на път към хладилника, за да си вземе една бира.

Нощите настъпват все по-рано. След новините в шест часа, навън вече е тъмно. Заека казва на Скийтър:

— Днес срещнах един ветеран от Виетнам.

— По дяволите, светът се пълни с ветерани от Нам толкова бързо, че скоро няма да останат други хора, нали? Няма да забравя, веднъж отидох в един публичен дом в Ти Хоа, всичките му стени бяха боядисани в бяло, всички са били там по някое време и са се подписали. Е, това, което направо ме разтърси, беше някакъв тип, Чарли, та някой от онази другата страна беше изрисувал цяла стена със самия Чичо Хо, Чичо Хо занимаващ се със содомизъм, Чичо Хо сере върху черепи, Чичо Хо прави това и онова, беше направо отвратително, нали? И си викам, бедните жълти и тях ги ебат като нас, всички сме в ръцете на ония луди старчоци, които си мислят, че още могат да правят история. Историята вече няма да се прави, приятел.