Джон Апдайк - Заека се завръща

Скийтър кудкудяка: като разклонена светкавица.

— Сега — пропява той, а гласът му е станал като златни обръчи, които се въртят напред. Прилича на участник в търг, който жонглира — ще направим една демонстрация на подчинение с участието на тази малка черна като катран девойка, която ни беше доведена от професионални търговци, работещи извън Нешвил, Тенеси, и за която те гарантират, че няма да създава абсолютно никакви проблеми нито в кухнята, нито в хола, конюшнята или спалнята!

Още едно леко пошляпване и бялата глина се смалява. Джил коленичи, а Скийтър остава прав. Един нежен плъзгащ се сребрист звук нарушава тишината; Заека не вижда ясно. Трябва да види. Настолната лампа е зад него. Без да обръща главата си, той пипнешком светва.

Красота.

Това, което вижда, в първия момент му напомня на печатарския процес — мастилена плочка, долепена на няколко места към бялата хартия. Но когато очите му привикват, той вижда, че Скийтър не е черен, а нежно кафяв. Те са като наказани деца с нежна кожа, едното е накарано да стои право, а другото да коленичи. Скийтър се навежда и протяга дългата си ръка — ноктите му са като розови листенца — за да засенчи профила на Джил от блясъка на светлината. Клепачите й остават затворени, устата й — отворена, гърдите й не хвърлят никаква сянка, толкова са кухи. Нейната женственост проличава най-вече в извивката на гърба, така, както се е изтегнала подпряна на пети, и в бялата й като лилия ръка, която се носи до топките му, като че ли ще получи от въздуха някакъв жезъл. Само няколко сантиметра от дългия член на Скийтър не са обхванати от устата й, няколко пурпурни сантиметра, избледнели до лилаво под гъстата му металносива окосменост, с формата и вида на козята му брадичка. Продължавайки да стои наведен и да я предпазва, Скийтър свенливо обръща лице към светлината, очилата му блестят ослепително, а горната му устна се повдига, имитирайки болка.

— Хей, човече, какво ти става? Загаси тази лампа.

— Красиви сте — казва Заека.

— Добре. Събличай се и идвай, тя има много дупки, нали?

— Страх ме е — признава Заека.

Вярно е, изглеждат красиво, но в същото време приличат на стегната машина, която може да го разглоби.

Въпреки че рязката светлина я вцепенява, признанието му прониква през транса на Джил, тя обръща глава, пениса на Скийтър изпада от устата й, една светла нишка слюнка се скъсва. Тя поглежда към Хари, покрай него, когато той милостиво се протяга да изгаси лампата, тя изпищява. С ъгъла на окото си той също го беше видял: едно лице. На прозореца. Очи като две горящи цигари. Лампата е загасена, лицето изчезва. Прозорецът е като бледосин правоъгълник насред черната стая. Заека тръгва към входната врата и я отваря. Нощният въздух хапе. Октомври. Моравата изглежда изкуствена, безжизнена, безцветна, суха. Като моментална снимка на трева. „Виста Кресент“ се простира празна, освен паркираните по нея коли. Кленът е прекалено тънък, за да скрие някого. Някое дете би могло да мине пред къщата, покрай лехите с цветя и вече да е в гаража.

Вратата на гаража е отворена. И, ако детето е Нелсън, вратата на гаража води към кухнята. Заека решава да не поглежда, да не го гони, има чувството, че за него няма място, където да стъпи, че гледката пред него е плоска, неподвижна като стара снимка. Единственото нещо, което се помръдва, е дъхът му. Затваря вратата. Не чува никакво движение в кухнята. Казва към всекидневната:

— Няма никой.

— Лошо — отговаря Скийтър. Членът му е спаднал и виси като камшик между краката му, докато клечи. Джил плаче на пода, с лице надолу, увила голото си тяло на възел. Задникът й прилича на горната част на сърце, само че бяло, косата й с цвят на плът се е разперила като ветрило по тъмнозеления мокет. Заека и Скийтър заедно приклякват, за да я вдигнат. Тя се бори с тях, с усилие се извърта отпуснато, косата й се пръсва по лицето, покрива устата й, залепва се като паяжина по брадичката и гърлото й. По брадичката й има тънка нишка слюнка, като от млечка. Заека избърсва устата й с кърпичката си, която седмици наред след това, когато всичко вече е изгубено, ще вади и ще заравя нос в нея, в едва доловимия мирис на далечен океан.

Устните на Джил помръдват:

— Ти ми обеща, обеща ми.

Говори на Скийтър. Въпреки че Заека е навел едрото си лице над нейното, очите й виждат само тясното черно лице до неговото. В очите й няма зелено, черните зеници са покрили ирисите й.

— Какъв проклет Ад — казва тя с тънък хленч, като че ли да се подиграе на собственото си оплакване, като домакиня от Кънектикът, която знае, че преувеличава. — О, Господи — добавя тя с по-възрастен глас и затваря очи.