Джон Апдайк - Заека се завръща

Мим се засмива в раирания си клоунски костюм:

— Върнал си се в училище. Колко мило!

Навремето получаваше по-добри оценки от него, дори когато почна да се занимава с момчета: шестици и петици, а той — петици и четворки. Майка му казваше, че момичетата трябва да са по-трудолюбиви, за да могат да бъдат равни с момчетата. Мим пита:

— И какво научи от тези книги?

— Научих — той се втренчва в един ъгъл от стаята, иска това да прозвучи правилно. Вижда една паяжина над секцията, която се ветрее от някакъв полъх на вятъра под тавана, който той не усеща, — научих, че тази държава не е идеална. — Още докато казва това, той осъзнава, че не го вярва, както не вярва наистина, че ще умре. Уморил се е да се обяснява. — Като си говорим за мили неща, как е твоят живот?

— Ca va. Това е на френски. Бива. Va bene.

— Някой издържа ли те, или е различен всяка нощ?

Тя го поглежда и се замисля. Сянка на ярост минава през маскираните й очи. Тя издишва и се отпуска, явно решена — все пак той й е брат.

— Нито едно от двете. Аз съм работещо момиче, Хари. Извършвам услуга. Не мога да ти опиша как стоят нещата там. Те не са лоши хора. Имат си правила. Не са интересни, нищо от сорта на „Сложи ръката си в огъня и иди в Рая“, а по-скоро нещо като „Карай колело на следващата сутрин“. Мъжете вярват в плоските кореми и потенето. Не искат да носят прекалено много течности. Човек би могъл да ги нарече пуритани. Гангстерите са пуритани. Те са тесногръди и сурови, защото не могат да оцелеят извън очертания път. Друг закон, в който вярват, е: „Плащай си за всичко, защото изпод безплатните неща излизат гърмящи змии“. Това са правила за оцеляване. Правила за живот в пустинята. Очаквай това, Хари. Идва на изток.

— Вече е дошло. Трябва да видиш центъра на Брюър — само паркинги.

— Но вие може да ядете нещата, които растат тук, и слънцето все още ви е нещо като приятел. Там обаче, го мразим. Живеем под земята. Всички хотели са под земята с няколко прозореца, боядисани в синьо. Най-много обичаме нощите, около три часа сутринта, когато големите пари идват на хазартната маса. Красиви лица, Хари. Твърди и празни като чипове. Хиляди като тях минават и отминават без никакво изражение. Знаеш ли какво ме поразява тука, като гледам лицата на хората? Колко са нежни. Господи, нежни са. Ти също ми изглеждаш нежен, Хари. Ти си неясен и все още стоиш изправен, татко също е нежен, докато пълзи долу. Ако не върнем Дженис да те държи изправен, ти също ще почнеш да пълзиш. Като се замисля за това, Дженис не е нежна, корава е като ядка. Никога не съм харесвала това у нея. Но бас ловя, че сега ще ми хареса. Трябва да отида да я видя.

— Разбира се. Отивай. Тъкмо ще размените клюки. Може да й намериш работа на Западния бряг. Малко е старичка, но прави чудеса с езика си.

— Май те е яд.

— Както току-що казах, никой не е идеален. Ами ти? Имаш ли нещо специално, или просто приемаш каквото дойде?

Тя се поизправя:

— Наистина те е наранила, нали? — и отново се обляга. Втренчва се в Хари с любопитство. Сигурно не е очаквала от него такъв изблик на злопаметна енергия. Всекидневната е притъмняла, въпреки че шумовете, които достигат до тях отвън, показват, че децата още си играят на слънцето. — Всички сте нежни — казва тя успокоително — като голи охлюви под нападалите листа. На онова място, Хари, няма листа. Хората се сдобиват с черупки от слънчев тен. И аз си имам една. Виж. — Тя вдига раираната си блуза и показва почернелия си корем. Той се опитва да си представи останалото и се чуди дали космите й там долу са боядисани в медно русо в тон с косата й. — Никога не можеш да ги видиш на слънце, но всички са с тен и плоски кореми. Единственият им недостатък е, че все още са нежни отвътре. Приличат на онези бонбони, които мразехме, шоколадови с пълнеж от крем. Спомняш ли си как ровехме в коледната кутия, която ни даваха в киното, и търсехме само квадратните бонбони и онези карамелените в целофанената обвивка? Мразехме другите, онези тъмнокафяви кръгли бонбони, които вътре бяха меки. Такива са и хората. Всички се срамуват, но те имат нужда да бъдат доени. Мъжете имат нужда да бъдат изстисквани. Като циреи. Както и жените. Питаш ме какъв ми е специалитетът. Това е — доя хората. Оставям ги да си излеят вътрешностите върху мен. Може да се окаже мръсна работа, но обикновено не е. Отидох там с желанието да стана актриса и в определен смисъл така и стана, само дето приемам зрителите си един по един. В други отношения е по-голямо предизвикателство. И така. Разкажи ми още нещо за живота си.