Джон Апдайк - Заека се укроти

Гласчето на Джуди се носи към него като тънката нишка на живота:

— Какъв цвят е колата, дядо?

— Нали знаеш — отговаря й той с къси изречения, за да не възбуди болката. — Бледосива. Металик. Като половината коли по света. Не се притеснявай. Ще се сетя къде съм паркирал.

Бедното дете неуспешно се опитва да не се разплаче:

— Татко ще ни остави! — изтърсва тя.

— Да остави мене и тебе? Че защо ще го прави? Няма да ни остави, Джуди.

— Понякога направо побеснява, без никаква причина.

— Сигурно си има причина, която ти не знаеш. Ами ти, никога ли не си побеснявала?

— Не като татко. Мама казва, че трябва да отиде на лекар.

— Май всички трябва да ходим от време на време. — Усещането за смърт се процежда в стомаха на Заека като студена вода. Лекари. Личният му лекар въвежда сина си в практиката, така че ако умре, хлапето веднага ще поеме пациентите му, няма да пропусне нито една бланка по програмата „Медикеър“. Запълваш някаква празнина известно време и след това се преместваш, това е най-почтеното нещо, освобождаваш място. Той оглежда редовете проблясващ метал за ивица сиво, която да му се струва позната, и се чуди дали не бърка цвета — имал е толкова много коли, и е продал още повече. Казва на Джуди:

— Мисля, че я оставих от лявата страна. В третия ред. Всичко стана заради един старец, който ни сочеше накъде да караме, нали се сещаш, непрекъснато ръкомахаше, и ме разсея. Не те ли дразнят такива хора, които си мислят, че знаят всичко по-добре от теб?

Лъскавата червена главица на момичето безмълвно кима, прекалено притеснена, за да отговори.

Заека продължава да дърдори, за да я разсее:

— Всеки път, когато някой ми казва какво да правя, сякаш инстинктите ми подсказват да направя точно обратното. Това ми е докарало доста проблеми, но пък и много съм се забавлявал. Това старче ми разпореди да отида нанякъде и аз нарочно завих на другата страна и си намерих място за паркиране.

И за секунда, в нещо като прозорец между две пристягания на обръча в гърдите си, той вижда мястото: до някакъв ван в кремав цвят, форд бивак с онези воднисто сини регистрационни табели от Минесота, паркиран небрежно върху бялата линия, което беше още една причина да се подразни. Трябваше да се промъкне внимателно, за да остави достатъчно място Дженис да си отвори вратата надясно, без да я чукне в паркираното отляво галакси. В този момент той вижда в далечината, в трептящата мараня на Флорида, тясна, кремава ивица, издигаща се над останалите метални покриви. На третия ред, паркирана малко навътре. Той казва триумфиращо:

— Джуди, виждам я. Хайде.

Отново стиска ръката й да не би детската й перфектна красота да бъде смачкана от някой шофьор, който търси място за паркиране между редиците коли. Някои стари дребни шофьори едва виждаха над предните капаци на тези големи бели кадилаци и олдсита, сграбчили волана, превили сбръчканите си от остеопороза тела. Той още не я е пипнал, висок си е сто и деветдесет сантиметра, доколкото знае, поне панталоните не му се влачат по земята, но Дженис говори за нея, а и по телевизията непрекъснато показват онази реклама с двете жени. Засяга повече жените, отколкото мъжете, нали са с по-крехки кости. Тя пие калций на таблетки заедно с всички останали витамини, които си слага до чашата с портокалов сок на закуска. Господи, здрава е като бик. Ще живее вечно, напук на него.

Двамата с малката Джуди стигат по нагорещения асфалт до перленосивата му кола. Сигурен е, че е тя, по тенис ракетата на Дженис и калъфа, захвърлени отзад поотделно. Тъпа глупачка, за какво й е калъф, като не слага в него ракетата? Но там няма никой, колата е заключена, а Хари беше подхвърлил ключовете на Дженис. Малката се разплаква. Добре че има кърпичка в джоба на избелелите карирани панталони за голф. Оставя синята чанта на Пру с товара от тухли на асфалта и слага зимното палтенце на покрива на колата, като че ли да докаже, че е негова. Прикляква, за да обърше парченцата разтопен шоколад от устничките на Джуди и после сълзите от бузите й. И на него му се ще да се разплаче, докато клечи до нагорещения метал на колата. Отгоре на всичко го болят коленете, а топлият панически дъх на момичето увеличава жегата. В нещастието й изпъстреното й с лунички носле е протекло, а устата й е стисната като на Нелсън, когато е сърдит или изплашен.

— Можем да останем тук и да чакаме другите да ни намерят — обяснява Хари на внучката си, — или да се върнем и да ги потърсим. Май сме прекалено уморени и сгорещени, за да правим каквото и да било. Дай да останем, можем да изиграем някоя игра. Да видим колко регистрационни номера от различни щати ще открием.