Джон Апдайк - Заека се укроти

Нелсън пренебрежително си замълчава и Хари излиза лошият.

Те се движат бързо между банкети с илюзорна трева, палмите профучават като телеграфни стълбове. Пру се обажда от задната седалка, за да смени темата:

— Така и не можах да свикна колко равна е Флорида.

— Навътре става по-хълмиста — казва й Заека. — Страната на фермите и портокаловите горички. Бедни бели земеделци и много мексиканци. Някой ден трябва да се разходим във вътрешността. Да видим истинската Флорида.

— Джуди и Рой нямат търпение да отидат в „Дисни уърлд“ — казва Нелсън, опитвайки се да се успокои.

— Много е далече — бързо отговаря баща му. — Все едно да караме до Питсбърг от Брюър. Щатът е голям, трябват ни резервации за нощувка, а по това време на годината няма да намерим места. Абсолютно невъзможно е.

Всички онемяват от този категоричен отказ. Над бръмченето на климатика и свистенето на гумите Хари вече за втори път за половин час чува, че е разплакал внучката си. Пру се обръща и й прошепва нещо. Хари се провиква назад:

— Има много други неща за правене. Можем пак да отидем в онзи музей на цирковото изкуство в Сарасота.

— Мразя този музей — чува той тихото гласче на Джуди.

— Не сме ходили в къщата на Едисон във Форт Майърс — обявява той, говорейки като патриарх, на всички в колата. — Съседите от блока казват, че е страхотна. Разбрах, че той е изобретил и телевизора.

— А и ще ходим на плаж, скъпа — нежно казва Пру. — Нали много обичаш плажа. — Тя казва на Дженис и Хари с не толкова майчински глас. — Джуди вече е отличен плувец.

— Ходенето до плажа на Джърси беше най-скучното нещо — казва Нелсън на родителите си, опитвайки се да изплува от лошото си настроение и да се настрои на семейна вълна, с желанието отново да е дете.

— Шофирането е досадно — авторитетно казва Заека, — но го правим. По-голямата част от американския живот минава в това да караш донякъде и обратно, чудейки се защо изобщо си ходил дотам.

— Хари, пак караш бързо — казва Дженис. По 75-а ли ще завиваш или ще тръгнеш по шосе 41?

От всички пътища, които Хари беше виждал през живота си, шосе 41, старият път за Тамиами, беше най-тягостен. Той е по-широк от останалите подобно на всички търговски северни магистрали с неограничен достъп. Конкуриращите се крайпътни заведения изглеждат някак си още по-зле под постоянното слънце, сякаш никога няма да изгният. Като найлоновите чували за боклук. Уин Дикси, Пабликс, Аптеката на Екерд, Кмарт, Уолмарт, Тако Бел Арк Плаза, Хранителни стоки Джой, Старвин Марвин. Сред множеството заведения, които продават бензин, храни, напитки и лекарства на едно място по онзи странен незаконен начин, който тукашните жители са възприели, ниски бледи сгради обслужват болни и възрастни: Център за рехабилитация, Осигуряване на медицински сестри, Център за сърдечно болни, Център за заболявания на гръбначния стълб и ставите, Правни кантори, Медикеър, слухови апарати и очни лещи, Център за ставни болести, протези, Национално общество за кремация. По телеграфните стълбове са накацали самотни ястреби и мишеловци вместо врабчетата и скорците, които човек може да види в Пенсилвания. Сградите на банките, големи постройки от опушено стъкло, се издигат над жиците с лъскавите си реклами: Първа федерална, Югоизточна, Барнетбанк с рекламата на новата си супер карта; C&S обявява, че извършва всякакви услуги, обслужвайки милионите и милиардите долари, които хората докарват тук заедно с грохналите си тела; парите, събирани от тях през целия им живот, заливат равната песъчлива низина и понасят тези огромни суперлайнери от опушено стъкло.

Покрай шосе 41, между банките, заведенията, магазините за домашни любимци и пръскачки, се простира дълга няколко километра редица от къщи с дебели бели керемиди, които държат хладно. Една или две пресечки по-навътре от магистралата, сред леката мъгла от изгорели газове, се разперват като баобаби високи розови жилищни блокове, прилични на испански замъци или на китайски пагоди. Хари е запленен от баобабите, от начина, по който се разпростират, ронейки семената си, които пускат корени. Приличат му на огромна дъвка, залепена за обувка. Аптека, Ню Вю, Амери — живот и здраве, Мотел Старлайт, Исус Христос е Господ. Семейството му, изпълнило колата, притихва и се одрямва, докато той поглъща километрите, като от време на време спира на светофарите, сигнализиращи за кръстовище или второстепенен път, водещ на запад към плажовете и оцелелите блата, и на изток към мръсната прерия, която разкрояват на огромни квадратни парцели за застрояване. Застрояване! Ще ни задушат от застрояване. Всяка пресечка на шосе 41 води някой до дома му, до малката му ниша в лабиринта, до собствения му гараж, до закупеното с труд място под слънцето. Слънцето вече се е спуснало ниско над Залива и е обагрило всичко в розово, червената светлина на светофарите едва се вижда. Пътят, по който завиват Енгстръмови, продължава две мили, пресечен от няколко улици, някои прави, други със завои, между редици еднофамилни къщи с полуумрели предни дворчета, украсени със стръкчета трева и цъфтящи храсти, занемарени по това време на сухия отпускарски сезон. Първоначално Дженис и Хари искаха да си купят една от онези бледи едноетажни къщи, скътани зад тропическите дървета и портокали, тъмни прохладни пещери, със скрити в задния двор басейни до гаражи с автоматични врати. Те обаче тъжно им напомняха за къщата им в Пен Вилас, която беше станала свидетел на толкова брачни нещастия и чудатости, преди да изгори половината от нея. Спряха се на апартамент с две спални, високо на четвъртия етаж, с изглед към игрище за голф от тясното балконче, засенчено от горните клони на норфолски борове. От всички адреси, на които беше живял Хари — Джексън Роуд 303; Батарея А, 66-та ФА Форт Ларсън, Тексас, Уилбър стрийт 447, апартамент №5; Съмър стрийт еди-кой си номер, където живя с Рут Леонард през онази далечна пролет; Виста Кресънт №26; Джоузеф стрийт №89, където прекара десет години благодарение на Мама Спрингър; Франклин Драйв №14,5 — това определено е най-големият номер: 59600, Пиндо Палм булевард, блок Б, №413. Не беше във възторг от цифрата 13, дори смяташе, че строителите не я използват, но явно хората вече не са толкова суеверни. Едно време, когато беше дете, имаше толкова много причини за притеснения, и то не особено забавни, свързани с черни котки, разсипана сол, отварянето на чадър вкъщи, ритането на кофи и минаването под стълби. Хората си мислеха, че въздухът има уши и очи и трябва да се предразполага.