Джон Апдайк - Заека се укроти

— Загубихме ли се, дядо?

— Не може да сме се загубили — отговаря й той.

В ненадейно сполетялото ги нещастие той отново осъзнава колко ценна му бе тя с шлифованите като бижута очи и мигли, пухкавия нежен мъх пред ушите и проблясването на всяка тънка нишка от тежката й, опъната в плитка коса, украсена с тази неестествена колосана бяла панделка. Чак сега забелязва, че в косата й симетрично са забодени две бели фибички с формата на пеперуди. Джуди поглежда нагоре към лицето му и се бори със сълзите, когато вижда изписаното на него съмнение.

— Много ми е топло с това палто — оплаква се тя.

— Дай да ти го нося — казва той и премята палтото през ръката си. Сега тя е като пеперуда в розовата си рокличка. В шумната сива аерогара, прилична на преддверието на ада, зелените й очи са се разширили под червено-кафявите й вежди. Едната вежда, близо до гладката издатина на малкия й, обсипан с лунички нос, е лизната и косъмчетата се обръщат в другата посока. Нелсън също е лизнат там, наследил го беше от Хари, който навремето си облизваше средния пръст и се опитваше да замаже косъмчетата пред огледалото в мъжката тоалетна на гимназията. Чудно, че нещо толкова дребно може да бъде предадено. Сигурно единственото постижимо безсмъртие е някаква генетична приумица, която се предава на поколенията като закодирано число в месечното ви банково извлечение. Призрачни празни очертания на хора, които не познава, се блъскат и минават покрай него. Те са като остров, заобиколен от шеги, шумни новини и прегръдки. Хора, почернели с онзи дълбок траен махагонов тен, който се постига само след месеци във Флорида, прегръщат бледи като лепило за тапети пристигащи. За да не изглежда скован, Хари казва на Джуди:

— Сигурно са при багажа.

Той поглежда нагоре и вижда над главите им табела с надпис БАГАЖ, поема малката й влажна ръка и я повежда към тълпата около лентата за багаж, която вече се върти. Но той не вижда нито Пру и Дженис, нито Нелсън и Рой. Нито едно лице не приема познатите очертания. Очите му, които никога не са му създавали проблем, му изневеряваха в това помещение с изкуствена светлина. Синята чанта за през рамо, която Пру му позволи да носи, е по-тежка, отколкото си мислеше, все едно я е натъпкала с тухли. Рамото и очите му горят.

— Предполагам — решава той, въпреки че не му звучи правдоподобно, — че вече са отишли при колата. Потупва джоба си за издутината от ключовете, не я напипва и в него се надига паника, след това си спомня как ги подхвърли на Дженис. Разбира се. Вече успокоен, той се приближава самоуверено до кафявите потъмнени стъкла на изходната врата, но я обърква с входната. Погрешната врата тръгва да се затваря, но когато тялото му попада под сензорите, тя се плъзга обратно. Погрешна, ако се отнася до него; Джуди го дърпаше в правилната посока, където струята топъл въздух бързо се увеличаваше. Слънцето беше пробило през млечните слоести облаци. То се отразяваше във восъчните листа на тропическите растения с неизвестни имена, които цъфтяха в краката му. Примигва, заслепен от морето движещи се коли, безмилостна река, втурнала се към платното за излизане. Стисва ръката на Джуди по-силно, да не би да реши да скочи от тротоара. Всички сме изпълнени с разни налудничави импулси. Пресичат до едно езеро от блещукащи коли, паркинга, където беше оставил колата. Къде точно беше? Осъзнава, че е забравил. Изобщо не може да се сети къде беше спрял колата — камри делукс комби, перленосив металик, с по-мощния 24 клапанов, V-6, 2,5 литра двигател. Тогава още беше ядосан на онова червено камаро и на Дженис, която критикуваше шофирането му, че изобщо не гледаше къде паркира. Спомняше си пешеходната пътека зебра и неголямата тревна площ в центъра на паркинга, където някакъв зажаднял за слънце студент се беше изтегнал, сложил глава на раницата си, за да попие малко слънчеви лъчи. Сещаше се за някакъв нервен старец, който си мислеше, че командва парада, и ръкомахаше накъде е изходът и къде е будката за плащане. Прекалено се вживяваше, като онзи евреин на летището, дето дърдореше на жена си, Грейс, като че ли беше луда, докато посрещаха накъдрената си, усмихната еврейска принцеса с дълги зъби, която беше по-висока и от двамата. Но не си спомня в коя редица беше паркирал. Все едно я беше паркирал в петно от мъртви, празни мозъчни клетки, в каквито ще се превърнат мозъците ни, когато умрем, освен ако вселената не ни е приготвила някаква наистина претенциозна изненада. В Нешънъл Инкуайърър, който Дженис понякога носи от Уин Дикси, непрекъснато пишат за хора, преживели собствената си смърт, но за Хари това беше твърде близко до малките зелени човечета и НЛО. Дори да съществуват, това не го успокоява. Ръката на Джуди се е изплъзнала от неговата, докато се чуди, застанал върху ивицата трева на края на паркинга, онази трева с широки стръкчета, която расте навсякъде, напоявана с пръскачки. Викат й Свети Августин. На него не му прилича на истинска трева, прекалено е гъста и широка, и някак си хрущи под краката като изтривалка. Гърдите започват да го болят. Потайна всеобхватна болка, нещо като силно обтегнат под кожата му обръч.