Джон Апдайк - Заека се укроти

— Така беше — казва той, вече действително, за да я дразни. — Наистина уредих нещата. Та какво се канеше да кажеш?

— За кое?

— Каквото смяташе да ми кажеш, но не си могла, защото съм заспал, защото според теб не съм бил друсан, както обикновено. — Той подпира глава върху облегалката на пейката и въздиша в тази нова умора с чистата си кръв. Когато излезеш от действието на наркотика, осъзнаваш колко силно ти влияе през останалото време. — Господи — казва. — Няма да е зле да се върна обратно в реалния свят. Донякъде си права за вчера, бях в капан, нали мама грабна колата веднага щом се прибрахте. Единственото, което можеш да си намериш във Валхала Вилидж, е Геритол.

Гласът й омеква от съпружеско съчувствие.

— Харесвам те такъв — признава му. — Когато си ти самият без примеси. — С чистия си, изопнат профил, съсредоточен в собствените си уморени мисли, с поразредилата се на слепоочията коса, балансирана от щръкналите малки мустаци, той й се струва почти красив. Няколкото сиви косми в косата му с мишата опашка я трогват, сякаш са там по нейна вина.

В опрощаващия тон на Пру той уморено долавя, че все още не е готова да се откаже от този брак. Все още би изтърпяла много от него.

— Винаги съм си един и същ — не се съгласява той. — Мога да се друсам, мога и да не се друсам. Вчера, може би си права, от уважение към стареца или нещо такова. Просто реших да мина без. Май никой не разбира, че човек не се пристрастява към него.

— Прекрасно — казва Пру, мекотата в гласа й се надига. — Съпругът ми е изключението, което доказва правилото.

— Нямаме ли друга тема за разговор?

— Тази история — решава се да започне тя, — дето Джуди попаднала под платното. Платната не са ли ужасно малки? Нали знаеш колко добре плува. Мислиш ли, че е възможно…

— Какво да е възможно?

— Просто да се е преструвала, да се е криела от баща ти, един вид на игра, и след това нещата са излезли извън контрол?

— Тоест тя за малко да го убие? Ама че мисъл. Горкият татко. — Профилът на Нелсън се усмихва; мустаците му се повдигат към малкия му прав, възпален нос. — Не вярвам — казва. — Не би могла да запази такова хладнокръвие. Помисли си колко далече от брега са били, сигурно си е представяла, че са заобиколени от акули. Не би играла игрички.

— Всъщност не знаем какво е станало в действителност, нито пък колко секунди е продължило всичко. Детското съзнание не работи точно като нашето, а и баща ти как се държи с нея, вечно я закача, виж как говори с нея. Може да не го е направила от жестокост, а просто, нали знаеш, такава е била детската й представа да отвърне на шегата.

Усмивката му разкрива ситните му, обърнати навътре зъби, които винаги изглеждат леко сивкави, независимо колко усърдно ги мие и чисти с конец и въпреки честото използване на онези гумени зъбочистки, когато си облече пижамата.

— Знаех си, че не е добра идея да излиза с нея в морето, след като и понятие си няма от лодки. — Казваш, че бил горд, че й спасил живота?

— На плажа, преди да дойдат от бърза помощ — стори ми се, че се забавиха цяла вечност, но казаха, че било само седем минути — изглеждаше щастлив, някак облекчен, въпреки че ужасно го болеше и не можеше да диша. Непрекъснато се опитваше да си прави шеги и да ни разсмива. Каза ми, че трябва да си лакирам наново ноктите на краката.

Очите на Нелсън са отворени и той се е втренчил не в отсрещната стена, където се кипри маслен портрет на починал дарител, а гледа с невиждащ поглед в миналото.

— Аз имах сестричка, нали знаеш — казва, — дето се удави.

— Знам. Нима някой от нас би могъл да забрави?

Той продължава да гледа с празен поглед и казва:

— Може би е бил щастлив, че е успял да спаси нея.

И действително за Хари, легнал по гръб, упоен и овързан с маркучи и кабели в лишеното от хоризонт бяло поле, гледката на малката Джуди, жива и съвършена с всеки свой червеникавокафяв косъм и луничка, с дългите й мигли, разпределени сякаш с линотип на разстояние от два интервала, му носи чиста радост. Тя се бе срещнала със злото и бе оцеляла. Ще се измъкне от Флорида, любимия щат на смъртта, жива.

В колапса му преди двайсет и шест часа действително имаше определен елемент на блаженство: усещането, което се бе зародило още докато лежеше безпомощен и отпуснат като медуза под червеното небе, че е в ръцете на други, че е слепият, наранен център на свят, изпълнен с грижа и вещина, в определен смисъл бе като завръщане вкъщи след цял живот неразумни пътувания. Докато потъваше, чувстваше света около себе си газообразен и надигащ се, сериозните и нежни лица на служители, лекари и сестри се носеха като облак празнични балони, пуснати от неговия спешен случай. Многото притискащи го тежести са вдигнати и отнесени в тази облята от светлина болница, в този делови голям универсален магазин, в който чудесата са обичайни, нищо, че не са евтини. За негово облекчение са махнали катетъра и единственият му проблем е честата потребност да уринира — всичките тия течности, които вкарват в него на капки — странично, в подлога, за да не разхлабва маркучите на системата и кабелите към сърдечния монитор и кислородните тръбички в носа си.