Джон Апдайк - Заека се укроти

Тя въздиша уморено:

— Знам.

— Ти си светлината на живота им. Чувала ли си този израз преди? „Светлината на живота ми“?

— Не.

— Тогава значи си научила нещо. Сега отивай да правиш това, което правеше, миличка. Ще ми дадеш ли Рой?

— Той е прекалено тъп, за да говори.

— Не е тъп. Дай ми го. Кажи му, че дядо му иска да му даде няколко съвета.

Слушалката потраква и в далечината той чува шушукащите им гласове — дори като че ли дочува гласа на Дженис, който прозвучава решително като на Мама Спрингър. Чува приближаващи се стъпки през всекидневната, която познава така добре — креслото, прозорците с дръпнати завеси, отрупаната с джунджурии масичка, въпреки че стъкленото зелено яйце с празното мехурче по средата, което стоеше върху нея, вече е на рафтовете в апартамента, на няколко крачки от него. Гласът на Пру долита:

— Дженис казва, че не иска да говори с теб, Хари, но ето ти Рой.

— Здрасти, Рой — казва Хари.

Мълчание. Господ отново е на телефона.

— Как я караш там? Чух, че е валяло цял ден.

Още мълчание.

— Слушаш ли?

Мълчание, и звук от дишане.

— Знаеш ли — казва му Хари, — сега сигурно не разбираш, но това са важни години.

— Здравей, дядо — най-накрая долита гласчето на момчето.

— Здравей — длъжен е да отговори Хари, въпреки че трябва да започне от начало. — Липсваш ми.

Мълчание.

— Едно пиленце идва на прозореца ми всяка сутрин и ме пита: „Къде е Рой? Къде е Рой?“.

Мълчание. Точно това и заслужава лъжата му. Но тогава детето казва другото нещо, което сигурно му подсказват да каже:

— Обичам те, дядо.

— Ами, и аз те обичам, Рой. Честит рожден ден, за следващия месец. Ставаш на пет годинки. Представяш ли си.

— Честит рожден ден — повтаря момчето, с онзи странно дълбок мъжки глас, който понякога добива.

Хари усеща, че чака още нещо, но после осъзнава, че няма да чуе нищо.

— Добре — казва. — Ами това е, Рой. Беше ми приятно да си поговорим. Предай на всички много поздрави. А сега затвори. Нали можеш да затвориш?

Мълчание и след това непохватно леко потрепване, и жуженето по линията. Странно, мисли си Заека, затваряйки собствения си телефон, че накара момчето да затвори първо. Страх го е да подпише самоубийствения си договор.

Останал сам, той се ужасява от перспективата да прекара цялата вечер сам в тези стаи. Часът е седем и половина, има предостатъчно време да успее за бюфета, въпреки че устата още го боли от горещата лазаня и пликчето чипс с вкус на лук, пълно със солени картофки с твърди ръбове. Ще слезе и ще си вземе само нещо нискокалорично от шведската маса. Разговорът със семейството му го е въодушевил, чувства подкрепата им. Облича си риза, сако и вратовръзка, без да се къпе. Мисис Забритски не е в асансьора. В полупразния Мийд Хол, под обезумелите погледи на викингите от огромната керамична фреска, той щедро си сипва, наред с другите неща, и миди в бекон. Смесицата от хрупкав, извит в краищата бекон и гумени жилави миди в чувствителната му уста е толкова вкусна, че апетитът му става бездънен. Той отива да си сипе още и после още веднъж — картофени палачинки с аспарагус и сос, и накрая се чувства толкова претъпкан, че сърцето го присвива. Взема един нитростат и пропуска десерта и кафето, дори безкофеиново. Внимателно преминава през странната флоридска трева и павираното пешеходно островче под топлия купол на звездите, който в действителност беше дълбок леген, в който гледаме надолу, както видя този следобед, когато направи онзи обратен удар. Залепени сме за Земята като мухи на таван. Усеща се натъпкан и замаян. Въздухът е плътен, Млечният път почти не се вижда, като бледа линия руси косми по корема на някои жени.

Връща се в апартамента навреме за последните петнайсет минути от „Болка“, единственото предаване по телевизията, в което цялото семейство е противно, ако не смятаме доброто мъжленце на Розан за толкова противно. Той прескача напред-назад между „Неразрешени загадки“ по Канал 20 и някакъв стар филм с Абът и Косило по Канал 36, който сигурно е изглеждал по-смешен, когато се появи в годината, в която завършваше гимназия. Скимтенето на Костело му се струва механично и дразнещо, а Абът изглежда стар и жесток, когато удря стария си дебел приятел. По онова време хората си крещяха и се удряха като животни. Може пък шейсетте да са направили нещо добро, в крайна сметка. Сред рекламите, които постоянно прекъсват филма, е тази на нисан инфинити, онази с щурците и езерцето с лилии, без никаква кола, само снобарска природа. Рекламите на лексуси, които е гледал, са също толкова неясни — идиличен път, проблясващ след дъжда. И двете реклами заобикалят проблема: могат ли японците да наложат луксозен модел? Или хората, които искат да похарчат трийсет и пет хиляди долара ще предпочетат нещо европейско? Слава богу, Хари вече не го е грижа. Джейк надолу към Потстаун трябва да се притеснява, не Хари.