Джон Апдайк - Заека се укроти

Настъпва пауза. Предишният Нелсън би спорил с него с детинско, отбранително скимтене. Но гласът от другата страна на линията най-после казва с нюанс на онази свещеническа сериозност и автоматично спокойствие, което Заека бе забелязал на вечерята предната седмица:

— Това, което не осъзнаваш за консуматорското общество, татко, е, че в известен смисъл всичко е моден каприз. Хората не си купуват разни вещи, защото се нуждаят от тях. Човек всъщност се нуждае от много малко. Купуваш си нещо, защото надминава нуждите ти, защото е нещо, което ще покачи стойността на живота ти, а няма само да го поддържа.

— На мен ми се струва, че май си практикувал прекалено много мистична медитация в онова място за детоксикация.

— Това за детоксикацията го казваш само за да ме дразниш. Беше лечебен център, а след това къща за рехабилитация. Онази част с детоксикацията трае само два дена. По-дълго отнема да се освободиш от отровата на взаимоотношенията.

— Аз това ли съм за теб? Отрова на взаимоотношенията? — Пренебрежението на Рони Харисън продължава да го гложди през целия този разговор. Само защото си чукал нечия починала съпруга не означава, че човекът трябва така да се озлобява. Та той е познавал Рони цял живот.

Нелсън отново млъква. След малко казва:

— Може би, но не изцяло. Непрекъснато се опитвам да те обичам, но ти всъщност не го желаеш. Страхуваш се, смяташ, че ще те лиши от свободата ти. Цял живот си се страхувал да не ти отнемат свободата.

Заека не може да отговори; под езика му бавно се топи таблетка нитростат. Пари като малък червен бонбон и предизвиква някакво усещане за подвижност, за разширяване, което добавя няколко сантиметра към усещането му за височина. Това хлапе ще го накара да се разреве, ако се замисли. Казва:

— Хайде да зарежем психологията и да се върнем на земята. Какво, по дяволите, смятате да правите с майка ти с онези сто и петдесет хиляди долара, които „Тойота“ си иска до края на месеца или ще ни даде под съд?

— А — казва безгрижно хлапето, — мама не ти ли каза? Вече го уредихме. Платихме ги. Взехме заем.

— Заем? Че кой ви се довери?

— Брюър Тръст. Втора ипотека върху сградите на представителството струват поне половин милион. Сто четиридесет и пет и го обединиха с онези седемдесет и пет за петте коли на Слим, които ще се връщат при нас кажи-речи като кредит върху движимия инвентар, който поддържахме към Мид-Атлантик Моторс. Не забравяй, че от момента, в който преместиха нашия инвентар в агенцията на Руди, започнаха те да ни дължат.

— И ще плащате на Брюър Тръст, като продавате водни скутери, така ли?

— Не е нужно да изплащаш заем, те и не искат да им се изплаща; искат само да си плащаш вноските навреме. Междувременно стойността на долара пада, и си намаляваш данъците с размера на лихвата. Всъщност преди не бяхме достатъчно финансирани.

— Слава богу, че отново си хванал юздите. Майка ти как възприема идеята за „Ямаха“?

— Харесва й. Тя не е като теб; възприемчива е и е готова да се променя. Татко, има нещо, дето трябва някой път да се опитаме да обсъдим и изгладим. Защо ти е толкова неприятно, че аз и мама добиваме житейски опит и се опитваме да научим нови неща?

— Не ми е неприятно. Уважавам го.

— Ненавиждаш го. Държиш се злобно и завистливо. Казвам ти го от обич, татко. Чувстваш се като в капан и искаш всички да са в него с теб.

Опитва се да натрие носа на хлапето със собственото му лекарство, с доза терапевтично мълчание. Нитростатът удря малката камбанка в дъното на панталоните му, а разширените му кръвоносни съдове отместват тежестта на света около него и той започва да му се струва кротък и далечен като пръстените на Нептун.

— Не аз — казва накрая — сринах „Спрингър Моторс“. Но прави каквото искаш. Ти си Спрингър, а не аз.

Чува някакъв глас в далечината, женски глас, а след това онова тихо бучене, като в раковина, което се получава, когато сложат шепа върху телефонната слушалка. Когато гласът на Нелсън се завръща, тонът му е променен, сякаш топнат в нещо, в това, което е протекло между него и Елвира. Потекли са любовни флуиди. Може би хлапето все пак е нормално.

— Елвира иска да те пита нещо. Какво мислиш за споразумението за Пийт Роуз?

— Кажи й, че смятам, че е най-доброто, което можеха да постигнат и двете страни. И че мисля, че и без това трябва да влезе в Залата на славата заради резултатите си. Но й кажи, че за мен класен играч е Шмит. Кажи й, че ми липсва.

Докато затваря, Хари си представя изложбената зала, как светлината на късния следобед пада върху праха по големите прозорци, сега вече високи до небето, откакто махнаха всички плакати, и как купонът продължава, колкото и да е странно, и без него.