Джон Апдайк - Заека се укроти

Хари го пита:

— Тия наркоманчета, с които се занимаваш, всичките ли са черни?

— Не всички. След известно време вече не обръщаш внимание. Бели или черни, всички имат един и същи основен проблем. Ниска самооценка.

Цялото това всезнаене, такова изкуствено спокойствие и балансираност и добродетел карат Заека да изпадне в клаустрофобия. Той се обръща към внучката си, търсейки някакъв процеп, проблясък, лъч, необработена от лекари светлина. Пита я:

— Ти какво мислиш за всичко това, Джуди?

Лицето на детето свети от съвършенство — съвършени прави зъби, съвършено наредени мигли, тесни проблясъци в зелените й очи и в кичурите на косите й. Природата се опитва да създаде нов победител.

— Приятно ми е, че татко се върна — казва тя, — и не е толкова луд. По-отговорен е.

Той отново има чувството, че думите се рецитират, че са заучени на репетиция, на която не е бил поканен. Но как би могъл да пожелае нещо друго за това дете, освен бащата, от когото има нужда?

Отвън на тротоара моли Дженис тя да кара селиката, въпреки че това означава да наглася седалката и огледалата. Когато потеглят обратно към другата страна на планината, той я пита:

— Наистина ли не ме искаш в представителството? — Поглежда надолу към ръцете си. Подскачането им е утихнало, но все още го стряска.

— Май засега да, Хари. Нека да дадем малко пространство на Нелсън. Толкова се старае.

— Надъхан е с глупостите на Анонимните алкохолици.

— Не са глупости, щом са ти нужни, за да водиш нормален живот.

— Не прилича на себе си.

— Ще заприлича, когато свикнеш с него.

— Напомня ми на майка ти. И тя вечно плюеше закона.

— Всеки знае, че прилича точно на теб. Само дето не е толкова висок и има моите очи.

Паркът, сенчестите му алеи, западналите тенис кортове, танкът, който никога няма да даде изстрел. Не можеш толкова ясно да видиш тия неща, докато шофираш. Преминават край тях като музейни експонати, чиито етикети са паднали. Опитва се да се изкатери от дупката на приклещеното си и сърдито настроение.

— Съжалявам, ако съм звучал гадно на вечерята, пред внуците.

— Бяхме подготвени и за много по-лошо — казва тя спокойно.

— Въобще нямах намерение да повдигам въпроса за парите или другите там работи. Но все някой трябва да го направи. Наистина си загазила.

— Знам — казва Дженис и светлината от уличните лампи в горната част на Вайзер я залива — упорития чипонос профил, малките й ръце, здраво стиснали волана, пръстенът с диаманти и сапфири, който бе наследила от майка си. — Но трябва да вярваш. Ти ме научи на това.

— Така ли? — Той е приятно изненадан от идеята, че за трийсет и три години е успял да я научи на нещо. — В какво да вярвам?

— В нас. В живота — отговаря. — Другата причина, поради която мисля, че не трябва да ходиш в представителството засега, е, че напоследък изглеждаш уморен. Да не би да слабееш?

— Няколко килограма. Не е ли хубаво? Нали точно това, по дяволите, се очаква да правя?

— Зависи как го правиш — казва Дженис, така дразнещо пълна с нова информация, с нови разбирания. Тя се протяга и леко стисва горната част на бедрото му, точно там, където вкараха катетъра, и можеше да умре от загуба на кръв. — Ще се оправим — излъгва тя.

Лепкавият и душен август е превърнал лятото в нещо подобно на искрящ дестилат, във финална яснота. Окосените ивици между дупките на „Летящия орел“, по това време на годината обикновено изгорели и твърди като алеите за количките, все още са зелени от обилните валежи, с изключение на неравната част на игрището, покрита с червеникавокафява трева и някоя източена кленова фиданка, започнала да жълтее. Именно младите дръвчета залиняват първи — те са по-крехки, по-податливи. По-страхливи.

Рони Харисън все още замахва като ковач: къс заден мах, грозен прекъснат краен замах, понякога изгрухтяване по средата. Сега, когато вече не бе нужен в представителството, а се нуждаеше от партньор, щом възнамеряваше отново да се захване с голфа, Заека се сети, че Телма му беше споменала за прекъсването на абонамента им в клуба заради разноските по боледуването й. По телефона Рони бе прозвучал изненадан — Хари бе изненадал и себе си, докато набираше познатите цифри, привични за пръстите му покрай мъртвата връзка, — но учудващо, беше приел. Сключваха примирие може би над мъртвото тяло на Телма. Или съживяваха приятелство — не, не приятелство, а отношения — които съществуваха още откакто бяха малки момчета по къси панталони и кецове, лудуващи из чакълените улички на Маунт Джъдж. Като се замисли, Хари има чувството, че Рони винаги е бил с него, през всичките тези години. Представя си отблъскващото лице на Рони с плътни устни и мътни очи, което се появяваше на игрището на началното училище, представя си го и по-късно, когато перчейки се, пощипваше члена си, подобен на голяма бледа краставица (обрязан и някак плосък от горната страна) в съблекалнята, а после богатеещ и трупащ слава из Брюър в ергенските си години, един от мъжете, които, както се оказа, бяха ходили с Рут преди Заека. В онези години Рони беше пълен с остроумия и мръсни историйки, мазен хитрец, а след това се ожени за Телма и почна работа за Шуилкил Мючюъл. Доста тъжна работа всъщност, упорито рекламираше, рецитираше речите си, говореше за „вашите любими хора“ и за когато сте „извън картинката“, и бавно се превръщаше в тъжно усмихнатия плешив мъж от снимката върху тоалетката на Телма, от която на Хари му се струваше, че наднича в задника му, така че веднъж, развеселявайки Телма, бе станал от леглото и бе обърнал снимката върху плота на бюрото и оттогава тя винаги я обръщаше, преди той да пристигне следобед. Сега Рони е вдовец, с лице като сушена слива, с разтеглени бръчки, спускащи се от очите, със старчески изтъняла кожа, която розовееше върху скулите, и отново беше до него, присъствие, което не може да избегне, черта на собствения му характер, която не иска да погледне в очите, но най-после го прави. Този, подобен на бухалка член, онези мръснишки вицове, сините очи, втренчени в задника му, какво толкова, по дяволите, всички сме хора, тела с мозък от единия край, а останалото, е само канализация.