Филипа Грегъри - Аферата „Зелда“

— О, Господи — прошепна тя.

— Ще се видим в понеделник — отвърна Трой. — Сега ще прехвърля парите. Обади ми се, ако имаш нужда от мен, нали?

— Да, да.

— И недей, недей да обещаваш повече пари на Филип, за нищо на света. Стига му толкова, ясно?

— Да — каза Изобел послушно.

— Обещаваш ли? Само онези петдесет и осем хиляди лири. Не е нужно да му плащаш повече от чувство за вина, от съжаление, или защото ще намери друг хитър търговец, който го убеждава, че нещо му е необходимо.

— Не, не.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

— Ще се видим в понеделник — каза кратко Трой и прекъсна разговора.

— Понеделник — прошепна Изобел в пукота на статичното електричество.

Изобел седя сама в кабинета си през остатъка от следобеда, взирайки се в екран, който си оставаше упорито празен. Би трябвало да работи по новата книга на Изобел Латимър, „Изборът и избраните“, в която щеше да се говори за свободната воля, но откри, че нямаше почти нищо за казване, било то по въпроса за свободната воля, или по въпроса за избора.

Обгърна с длани брадичката си и погледна екрана.

— Чувствам се, сякаш съм била прелъстена — прошепна тя. — Прелъстена и лишена от интелект, и доведена до безмозъчна чувственост.

Курсорът примигваше подканващо. Изобел не пишеше нищо, взираше се в нищото, не мислеше за нищо.

— Първо бях Зелда — прошепна тя. — Първо възприех друга самоличност като актьор. А сега откривам, че не мога да се върна в старата си самоличност.

Остана да седи мълчаливо, докато часовникът отброяваше минутите на следобеда, а когато излезе в четири часа, Филип приготвяше чай в чайника, а колата на Мъри потегляше.

— Мъри не искаше да те безпокои, като се сбогува — каза Филип. — Наистина е изключително съобразителен.

— Много — каза Изобел сухо. — Мислех, че отдавна си е отишъл, след като си получи чека.

— Накара Мели да го депозира на път за вкъщи — каза Филип. — И поръча всички материали от първа необходимост по мобилния си телефон, докато беше тук. Беше много полезно. Прегледахме техническите подробности заедно.

Изобел кимна. Отвори бюфета и донесе чаени чаши и чинийки. Филип моментално се отмести от работния плот, оставяйки Изобел да се заеме с работата по приготвянето на чая.

— Шоколадови бисквити? — попита тя.

— Само една — каза той. — Мъри настоява да сваля килограми, преди басейнът да бъде завършен. Казва, че ще бъда истински Адонис край басейна — изкиска се.

Изобел се усмихна, подреждайки шоколадови бисквити върху една чиния, а после занесе две чаши чай до кухненската маса.

— Съжалявам, че не можахме да поръчаме всичко, което замисляхме — каза тя.

Филип й се усмихна мило.

— Беше въздушна кула. Не можеш да си представиш колко са прекрасни брошурите. Виждаш едно нещо, а после виждаш друго и си помисляш — о, ще взема това, и това, а също и това — и накрая излиза четвърт милион или нещо подобно.

— Пак е много скъпо — напомни му Изобел. Осъзна, че искаше отклик от Филип. За първи път в съвместния им живот искаше да чуе някаква благодарност, някакво признание, че, по същество, тя му правеше зашеметяващо скъп подарък.

Той поклати глава.

— Нищо не е в сравнение с някои от басейните, които Мъри е правил.

— В такъв случай Мъри сигурно се движи в много заможни среди — каза Изобел язвително. — Изненадана съм, че отделя толкова време на нашия скромен малък модел.

— Той е истински ентусиаст — обясни Филип. — Когато се обвърже с някой проект, за него няма значение на каква стойност е. Просто трябва да го доведе докрай, и трябва да се погрижи да бъде изпълнен възможно най-добре. Той е перфекционист. Много ми напомня за самия мен, когато бях по-млад. Притежавах същия хъс. Онзи ден той каза нещо: още със събуждането си сутринта, преди да дойде време за ставане, лежи в леглото си и мислено планира плувни басейни. Помислих си — да, наистина мога да си се представя да правя това, преди десет години живеех за работата си. Помниш ли?

— Колко време каза, че ще отнеме? — попита Изобел.

— Четири до пет седмици, ако всичко мине гладко — Филип се усмихна. — Но освен това каза, че нищо никога не минава гладко. Голям реалист е този Мъри.

Изобел кимна. По някаква причина се чувстваше напълно изтощена.

— Само се надявам в крайна сметка всичко да си струва — каза тя. — Няма ли да се окажем двама глупаци, ако в края на цялата тази суматоха и разноски открием, че плуването не ни допада особено? В края на краищата, живели сме тук десет години и никога преди не сме почувствали такава нужда.