Мамен Санчес - Каймакът на обществото

Сестра ми спеше блажено, красива, щастлива, е широка усмивка на лицето. На плахата утринна светлина, която се промъкваше през прозорците, съзерцавах прекрасното момиче, с което споделих детството, а после живота с неговите успехи и неблагополучия, радости, вълнения и надежди. Тя беше стената на моя плач, бездната на моите желания, зеницата на очите ми, пазителката на тайните ми.

– Събуди се, поспаланке! – събудих я аз с нежността, присъща на по-големите сестри, с която се обръщат към останалите членове на потомството.

Отвори очи. Усмивката продължаваше да грее на лицето й, сякаш беше гравирана на него.

– Заминавам за Гренландия с Нелсън.

Премига няколко пъти.

– След половин час едно такси ще ни вземе, за да ни откара в Милано. Оттам летим за Париж, а следобеда ще се опитам да се обадя вкъщи от Нуук.

Моята баба по бащина линия имаше навика да лежи в леглото си, подпряна на три-четири възглавници. Веднъж в десет сутринта на един топъл юлски ден майка ми плахо почука на вратата на стаята й, за да й съобщи, че денят е чудесен, че грее прекрасно слънце и че е решила да заведе нас, децата, на екскурзия в Сантандер. „Само на час й половина е кола е дотам – успокои я тя. – Ще се върнем в девет вечерта и ще вечеряме с теб.“ Реакцията на баба ми беше мигновена – припадна. Най-безцеремонно. Въпросът е, че този неин припадък, смекчен от четири меки възглавници, не даде желания резултат Не успя да ни уплаши достатъчно, за да отменим екскурзията.

На нея ми заприлича сестра ми, когато й казах за Гренландия. Тя отвори широко очи, а лицето й се вкамени от изумление.

– Ти не си с всичкия си! Наистина си откачила! – извика тя.

Едва тогава си дадох сметка, че не й бях казала най-важното: че Нелсън и Тереза не са се оженили. Но че Кара и Томасо са вече мъж и жена. Че Карсън се е оказал, както подозирахме, таен агент, но на служба на „нейна светлост“ Тереза Троти. Че белобузите гъски гнездят високо в скалите на съседните на Гренландия острови и че искам да видя как пиленцата излитат от гнездото.

– Какво ще кажа на татко? – притесни се тя и покри с ръка устата си. – Че си избягала в Гренландия просто така? Кой ще напише репортажа?

– Вярно! – До този момент не бях помислила за професионалните последствия от авантюрата ми. Не можех да оставя баща ми без корица, без обяснение. Сестра ми беше права.

Вдигнах слушалката на телефона. Набрах един от стотиците номера, които знаех наизуст, и един дрезгав глас, принадлежащ на мъж, който няма навик да става рано в неделя, освен ако не е крайно наложително, произнесе „ало“ е въпросителен тон.

– Добро утро, учителю – казах аз на главния редактор, мой приятел и наставник, същия, който ми позволи да напиша името си след неговото в деня на погребението на Жаклин Кенеди; който ме водеше като преводач на интервютата на английски и ме предупреждаваше, че да интервюираш е същото като да предизвикваш бик – трябва да знаеш как да подходиш към него и докъде можеш да стигнеш, за да не те намушка с рогата си.

– Кажи, скъпа.

– Ако ти разкажа една невероятна история, ще я напишеш ли вместо мен?

– Казвай.

Представих си как се надига в студеното си легло на легионер, винаги готов да влезе в битка, и взима бележника и химикалката си.

– Какво искаш първо – попитах го, – официалната или реалната версия?

– Коя от двете трябва да напиша?

– Днес – официалната, разбира се – отвърнах аз. – Но когато един ден седнем с теб да напишем черно на бяло това, което сме преживели заедно в тази лудешка професия, която толкова обичаме, ще посветим цяла глава на тази авантюра.

С баща ми говорих вечерта. Имам предвид вечерта в Испания, защото през юни в Гренландия слънцето залязва едва в дванайсет без петнайсет С Нелсън вечеряхме след десет и беше още съвсем светло.

– Винаги съм обичала дългите дни – казах на Нелсън в живописния хотел, в който се спряхме да отдъхнем, след като вървяхме в продължение на часове, натоварени с раниците и биноклите.

– Това е най-дългият ден в живота ми – заяви той.

– Дано никога да не свършва – въздъхнах аз.

Баща ми вдигна телефона. Позвъних на директния номер в кабинета му и установих, че още работи по заглавия, текстове и снимки, раздавайки заповеди наляво и надясно с мощния си глас и с пламенността, която съм наследила от него.

– Донесоха ми снимки на Тереза Троти, облечена като булка, в една „Рива“ – уведоми ме той, след като половин час ми чете конско заради безразсъдството, с което съм избягала с човек, който не ми беше мъж, нито дори годеник. „Поставяш се в неловко положение“ – укори ме той възмутено.